Имаше много боклуци и направи няколко курса нагоре и надолу по пътеката, докато ги събере всичките. Направи разпалки от вестник, насече някои прогнили дървени щайги и запали огъня. Не след дълго той се разгоря добре, а докато събираше листата, Оскар се стопли доста. Той си свали якето, закачи го на сливата и продължи да работи по пуловер. Гъстият дим се издигаше на пресекулки и наоколо се разнесе миризмата на есен. Оскар се зае с един досаден бръшлян, като го режеше и издърпваше от стария каменен зид, и беше толкова съсредоточен върху тази задача, че не чу как задната порта се отвори и се затвори, нито видя мъжа, който дойде зад него по пътеката.
– Оскар.
Оскар се стресна и се обърна. Пред него стоеше Питър Кенеди. Беше облечен за голф - с червеното си яке и бейзболната шапка с дълга козирка, нахлупена върху челото му.
– Господи, не те чух да влизаш.
– Не исках да те стряскам. Но отивам към клуба за голф - играта започва в десет и половина. Видях дима и предположих, че ще те открия тук.
– С какво мога да бъда полезен?
– Нищо особено. Просто исках да ти кажа, че вчера бях в Инвърнес и се отбих в болницата, за да видя Годфри Биликлиф.
– Много добре си направил. Как е той?
Питър поклати глава:
– Опасявам се, че новините не са благоприятни. Много е зле. Болен е от рак...
Рак.
– Боже мой! - извика Оскар.
– Мисля, че самият той го подозираше, страхуваше се. Но не каза нито дума на останалите. Каза ми, че от доста време не се е чувствал добре, но не е отишъл на лекар. Просто е вземал обезболяващи и е пиел уиски. Не искаше да му казват... Страхуваше се от истината.
– Знам.
Оскар си помисли за болния възрастен човек, спомни си сълзите, които бяха потекли от тъжните му очи.
– Той знае ли? - попита Оскар.
– Да. Настоял е младият консултант да му каже.
– Колко време му остава?
– Малко. Умира. Но е доста спокоен, мисля, че дори му харесват цялото внимание и грижите, с които го обсипват медицинските сестри. За него ще е облекчение.
– Трябва да отида да го видя.
– Не. Помоли ме да ти кажа да не ходиш. Той е под въздействието на упояващи лекарства, много е слаб и вече прилича на смъртник. Но ме помоли да ти предам поздрави и да ти кажа колко благодарен е за добрината ти.
– Нищо не съм направил.
– Напротив. Беше до него, когато имаше най-голяма нужда от приятел.
Оскар ритна една тлееща клонка към огъня с върха на ботуша си. За миг си спомни за това, как дори не искаше да говори с възрастния Биликлиф, как се промъкваше по ъглите на улиците от страх, да не би да го срещне, и намрази себе си.
– Говори ли с лекаря в болницата? - попита.
– Да. Когато се сбогувах, потърсих консултанта и той потвърди онова, което вече знаех.
– Може ли да направя нещо?
– Едва ли. Може би да му напишеш кратко послание. Картичка. Ще му хареса.
– Малко примирително.
– Доста е спокоен. Не се мъчи, не е отчаян. През по-голямата част от времето спи, но когато си отвори очите, ме позна. Поговорихме си и умът му беше напълно бистър. Мисля, че се е примирил.
Оскар въздъхна дълбоко:
– Ами това е краят, предполагам. - И се сети за нещата, които трябваше да се свършат. - Писаха ме мен за най-близък родственик.
– Ще ти се обадят. Или аз ще ти се обадя. Ще поддържаме връзка
– Благодаря, че ми каза.
– Знаех, че би искал да те уведомя. Сега трябва да тръгвам и те оставям с огъня.
Оскар остави греблото.
– Ще те изпратя до портата.
Те вървяха един зад друг надолу по пътеката. На портата Питър спря.
– И още нещо. Помислих си, че може да ти липсва музиката. Той бръкна в джоба на червеното си яке за голф и извади малък месингов ключ. - Църквата е винаги отворена, но органът е заключен Обсъдих въпроса с Алистър Хеджи, органиста, и той с удоволствие се съгласи да свириш, когато пожелаеш. Заповядай...
И преди Оскар да успее да протестира, Питър сложи ключа и дланта му, като сгъна пръстите му.
– Не... - каза Оскар.
– Не си длъжен. Може дори да не пожелаеш. Но искам да знаеш, че можеш да посвириш, ако ти се прииска, ако мислиш, че това ще ти помогне.
– Много си мил.
– Само го сложи на сигурно място - усмихна се Питър. - Това ни е единственият резервен ключ. - И си тръгна, но после се обърна още веднъж. - Мисля, че мозъкът ми днес отказва да работи. Почти бях забравил. Още една причина, поради която дойдох. Табита каза, че би се радвала всички да дойдете у нас на почерпка с пай и нещо за пиене във вторник вечер в шест часа. Всички сте добре дошли. Неофициално посещение, няма нужда да се обличате специално. Сигурно и децата ще са там...
– Вторник. - Оскар още държеше ключа и се постара да запомни. Трябваше да се сети да каже на Елфрида. - Вторник в шест. Мисля, че за нас ще бъде удоволствие.