И госпожа Снид каза, че това би било много хубаво, намери чаша и пакетче чай, направи си чая и седна на масата. Люси знаеше, че баба й би изразила сериозно неодобрение към такова фамилиарничене, но заради това пък хареса госпожа Снид още повече.
Сутринта напредваше. Госпожа Снид чистеше с прахосмукачката, Люси и Оскар миеха чиниите от закуската, а Елфрида отиде да се обади на лекаря. В десет часа чуха звънеца на вратата и Люси изтича долу да отвори, но лекарят вече беше влязъл и тя го завари да си изтрива ботушите върху изтривалката на предната врата.
– Здравей! - каза той, когато я видя. Говореше със силен северен акцент, беше доста млад, с обрулено от вятъра лице и с оранжеви като гъсеници вежди. - Коя си ти?
– Люси Уесли, тук съм на гости.
– Радвам се. А болната къде е?
– Горе...
Елфрида се провеси над перилото.
– Доктор Синклър, колко мило, че дойдохте.
Той се качи по стълбите, но Люси не го последва, а се върна в кухнята, където госпожа Снид разпределяше мръсното пране.
– Това докторът ли беше? - попита тя. - Дано не е нещо сериозно.
– Мислех, че е само настинка. Чувстваше се ужасно по време на полета, знам. Горката...
– О, не се притеснявай, ще се оправи. Искаш ли да ми помогнеш малко? Качи се горе и донеси кърпите от банята на госпожа Фипс. После ще ти дам чисти кърпи, за да ги смениш.
Доктор Синклър не се бави много. Двамата с Елфрида влязоха в стаята на Кери и Люси чуваше гласовете им зад вратата, докато събираше кърпите. Беше спокойна, че той дойде, но се надяваше да не открие някой подъл вирус, някоя болест, заради която да трябва Кери да взема антибиотици и да остане две седмици на легло. Когато свърши прегледът, двамата с Елфрида не слязоха веднага долу, а първо отидоха в хола при Оскар.
След като смени кърпите в банята, Люси почака малко в коридора и после, тъй като не можеше да се стърпи, отиде при тях. Тримата седяха на пейката под прозореца и говореха за някой си майор Биликлиф, който явно беше в болницата в Инвърнес и беше много болен. Бяха доста посърнали. После Елфрида се обърна, видя я да стои на прага на отворената врата и се засмя.
– Не се тревожи, Люси.
Докторът се изправи.
– Всичко наред ли е с Кери? - попита Люси.
– Да, ще се оправи. Просто има нужда от почивка. Трябва да спи и да пие много течности. Предписах й нещо за кашлицата. Оставете я на спокойствие и след няколко дни отново ще е на крака.
Люси почувства голямо облекчение.
– Може ли да отида да я видя?
– Мисля, че засега е по-добре да я оставиш да почива.
– Защо не вземеш Хорацио на откривателска разходка? - предложи й Елфрида.
– Къде ще ходиш, Люси? - попита я лекарят.
– Мислех да се поразходя на брега.
– Интересуват ли те птиците?
– Не им знам имената.
– На брега има прелестни птички. Ще дойда утре да навестя леля ти и ще ти донеса моята книга за птици, за да я разгледаш.
– Благодаря.
– Няма за какво. Няма за какво. Добре, трябва да тръгвам. Ще поддържаме връзка, господин Блъндъл. Довиждане, госпожо Фипс.
И той си тръгна, като слезе тичешком по стълбите, и затръшна предната врата след себе си. Люси, която гледаше през прозореца, го видя да се качва на колата си и да потегля към следващия си пациент. На седалката до шофьора имаше куче, което гледаше през прозореца. Голям спрингершпаньол с клепнали уши. И тя реши, че трябва да е много хубаво да си семеен лекар в провинцията с куче в колата.
Госпожа Снид беше права. Денят беше неприятен, макар че не валеше. Което беше странно, защото почивните дни бяха толкова меки и спокойни, че Оскар даже успя да запали огън в градината. С Хорацио на каишка, Люси излезе от къщи, мина през портата и прекоси площада, след което зави по пътя към клуба за голф. Нямаше много играчи наоколо, а на паркинга колите бяха съвсем малко. Пътеката минаваше през игрището, като се спускаше и се издигаше по естествените възвишения, и когато тя стигна до един нисък хълм, пред нея се откри целият хоризонт, студен и неподвижен като стомана, с огромно извито небе над него, сиво, с ниски облаци. Беше времето между прилива и отлива и малки вълнички се плискаха върху блестящия мокър пясък. В далечината се виждаше фарът и когато стигна малкия паркинг за коли, Люси видя цели ята чайки, които обикаляха над кошчетата за боклук, сякаш очакваха да намерят корички хляб или стари сандвичи. Хорацио ги видя и, разбира се, залая, при което всички те се разхвърчаха, преструвайки се на изплашени, полетяха малко наоколо и отново кацнаха, за да продължат ровенето си.
Люси откачи каишката на Хорацио и той скочи от рампата върху пясъка и заприпка напред. Между дюните пясъкът беше дълбок и мек и по него се вървеше трудно, така че тя отиде на мокрия твърд пясък и погледна назад, за да види собствените си стъпки и следите от лапичките на Хорацио в кръг около тях, които изглеждаха като шев със ситни бодове.