– Тогава защо сте тук?
– Той носеше ключа със себе си. Каза ми, че щом така и така ще пътувам на север, мога да погледна къщата. Каза, че е празна. Че в нея е живяло под наем възрастно семейство, но че мъжът е починал и жената е отишла да живее другаде. При това просто извади ключа от джоба си и ми го подаде.
– Малко лековерна постъпка.
– Така е. Но предполагам, че при тези обстоятелства е сметнал, че е по-добре да заложи на мен, отколкото да загуби шансовете си.
– И директната продажба ще му спести хонорара на посредника?
– Точно така.
– Спомена ли за каква сума става въпрос?
През цялото време, докато говореха, Сам дори и не помръдна в доста неудобния стол. Спокойствието му бе забележително, а погледът му, отправен в Оскар - съсредоточен. Сега, когато вече стигнаха до същината на въпроса, дори не мигна и по никакъв начин не даде и най-малкия знак, че се чувства неудобно. Само каза:
– Сто и петдесет хиляди.
– И вие бихте ли били готов да платите?
– Още не съм видял къщата.
– Но ако решите, че я искате...?
– Разбира се.
– Делено на две, седемдесет и пет хиляди.
– Точно така.
– Ами ако аз искам повече?
– Можем да го обсъдим. Аз само цитирах братовчед ви.
– Разбирам.
Оскар си допи уискито, а Сам Хауърд се изправи, без да каже нито дума, взе празната му чаша и отиде да я напълни. Върна се и я подаде на Оскар, след което каза:
– След като разбрахте как стоят нещата, трябва да се извиня и на двама ви. Ще ви дам ключа на Хю и ще забравим за цялата работа. Просто трябваше да ви разкажа всичко. За да сте наясно.
– Разбира се - Оскар погледна току-що налятото питие в ръката си. - Благодаря - каза и го постави на масичката до него.
Елфрида, която беше успяла, макар и трудно, да замълчи и да не се бърка в разговора, сега почувства, че е време да се намеси:
– Успяхте да обясните нещата доста добре, господин Хауърд
– Сам.
– Добре. Успяхте да обясните нещата доста добре, Сам, но така и не разбрах как дойдохте до тук.
– Пристигнах от Лондон в областта преди няколко дни.
– За пръв път ли идвате във фабриката? - попита Оскар.
– Да.
– Казахте, че са ви извикали от Ню Йорк през ноември. Сега наближава Коледа. Като че ли „Стърок и Суинфийлд“ малко се размотават.
Сам се усмихна в знак на съгласие:
– Предполагам. Но бях с президента на фирмата в Швейцария за да оценим новите машини, които ще купим. Останахме там цяла седмица.
– В Бъкли ли сте отседнали? - попита Елфрида.
– Не. В един хотел в Инвърнес. Днес следобед имах първата среща с работниците. Имаше много неща за изясняване. След като приключи срещата, изпих една бира с Фъргюс Скинър. Той е местният представител, който организира всичко. После тръгнах към Инвърнес, но се сетих, че бих искал да направя отклонението до Крийгън, за да видя как стои въпросът с къщата. Един минувач ми каза, че това е Естейт Хаус, и беше толкова очевидно, че къщата е обитаема, че това събуди любопитството ми. Слязох от колата и звъннах на вратата. Никога не съм бил много добър в разрешаването на загадки.
– Разбирам - Елфрида реши, че всичко е много вълнуващо. Можеше да си го представи. Красивият непознат, звънецът на вратата и ... Кери, която слиза да отвори вратата и го кани да влезе.
Погледна към Кери, която се беше свила в другия фотьойл През цялото време тя не беше обелила нито дума. Понякога беше невъзможно да отгатнеш за какво си мисли, и сега беше точно такъв момент.
– Кери, надявам се, че си поканила Сам да остане за вечеря каза Елфрида.
Кери се засмя. Тя обърна глава и двамата със Сам се спогледаха но начин, който на Елфрида се стори едва ли не заговорнически. Сякаш двамата вече споделяха приятна тайна. След това той се усмихна и изведнъж придоби по-младежки вид, по-незрял. По-малко сериозен и отговорен. Той каза:
– Време за още признания.
Какво бяха намислили двамата?
–Време да ни объркате още повече - каза доста остро Елфрида и Кери я съжали.
– Елфрида, поканих Сам да остане да пренощува тук. Пък и той няма друг избор. Всички пътища до Инвърнес са затрупани от снега. Обадихме се, за да се осведомим за пътната обстановка, и ни казаха точно това. А както знаете, тук няма отворена къща за гости или хотел, така че ще имаме още един гост тази нощ. Нали нямаш нищо против? Много съжалявам. Много ли се сърдиш?
– Мисля, че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие - каза Елфрида и беше почти невъзможно да прикрие радостта в гласа си.
Беше почти полунощ. Елфрида лежеше, а до нея Оскар четеше книгата си - „Любов по време на холера“. Малката лампа до леглото му беше единственото осветление, а останалата част на стаята беше тъмна. Между дебелите завеси имаше съвсем лека пролука, малък процеп, през който се процеждаше лъч светлина от улицата и се усещаше лек полъх на ледения въздух през открехнатия прозорец. За щастие двамата споделяха едно и също мнение по тези маловажни въпроси, тъй като никой от тях не можеше да спи на съвсем тъмно и задушно.