След това нямаше връщане назад.
Вече живееше там от два дни в компанията на четирима души с някаква връзка помежду им и щеше да остане, докато отмине Коледа. Преди това възнамеряваше да прекара празниците, работейки върху собствените си задачи за фабриката в компанията на лаптопа и калкулатора. Но бе принуден да се отпусне, тъй като лаптопът, калкулаторът, папките, важните телефонни номера и документите бяха останали в хотелската му стая в Инвърнес. Всичко, което бе взел със себе си за срещата в Бъкли, бе мобилният му телефон, малко куфарче и ключът за Естейт Хаус.
Тъй като не можеше да става и дума за работа, бе страшно лесно да изключи, като даде почивка на мозъка си и се отпусне, нещо, което не му се беше случвало от години. Хоризонтът беше ограничен. Приоритетите се промениха. Малко се чувстваше така, сякаш бе на борда на кораб, отдалечен от останалия свят, но доста свързан с останалите пътници. Непознати, които постепенно му ставаха толкова близки, колкото семейството, което вече нямаше. Подобна на такъв кораб, къщата ги побираше всичките, и то по такъв приятен начин, сякаш бе доволна, че просторните стаи отново са изпълнени с живот - вратите оставаха отворени, огънят гореше, чуваха се гласове, по стълбището отекваха стъпки.
Бе хубава къща и Сам искаше да я притежава. Това бе проблемът. Искаше да я купи от Хю и Оскар и да бъде негова собствена. Мястото беше идеално. Щяха да му трябват само двайсет минути, не повече, за да стигне до фабриката по пустите пътища всяка сутрин, и още толкова, за да се прибере в края на деня след работа. Можеше да излезе през предната врата и да отиде пеша до клуба за голф. Ако му трябваха бира или хляб и мляко, само щеше да пресече улицата, за да влезе в малкия магазин на площада.
Освен това щеше да бъде къща с бъдеще. Неговото бъдеще. Ако я притежава, Сам никога не би си тръгнал от тук. За разлика от малка къща с тераса или живописна вила, обрасла с рози, тази къща беше способна да се превърне в каквото той пожелаеше. Именно мисълта за ползата от тази къща в дългосрочен план я правеше най-привлекателна. Той скоро щеше да навърши четирийсет години. Не искаше да продължава да се мести, да продава и да купува, да започва все наново. Искаше това да бъде последното начало. Искаше да остане. Тук.
Но половината от къщата принадлежеше на Оскар Блъндъл и той живееше тук с Елфрида. Изглежда, двамата притежаваха единствено къщата. Скучен човек, бе казал Хю на Сам. „Братовчед ми е скучен човек.“ Но Сам изобщо не намираше Оскар за скучен. Той го харесваше страшно много, което не улесняваше нещата.
Ако Сам беше Хю, щеше да си държи устата затворена относно малката картина на Елфрида. Нямаше да си прави труда да се обажда на Джейни в Лондон и да се опита да открие местния представител на „Бутбайс“ - сър Джеймс Ърскин-Ърл. Мисълта да продаде картината беше минала през ума на Елфрида, но тя беше толкова далече от тези въпроси на ежедневието, че никога нямаше ди стигне дотам да предприеме такова действие сама. В крайна сметка с посещението на Джеймс Ърскин-Ърл не беше постигнато нищо, защото картината бе само копие. Така че нямаше нищо ново. Може да се каже, че донякъде на Сам му се искаше картината на Дейвид Уилки да е рядка и автентична и да струва милион, за да може ди забрави мечтите си и да отиде да търси друго място за живеене.
И все пак не можеше да се отърве от чувството, че съдбата е отредила той да се засели тук, в тази семпла и здрава квадратна викторианска къща, в която да прекара останалата част от живота си.
Безсмислени разсъждения. С известни усилия той успя да ги избие от главата си и да се надигне от леглото, за да затвори прозореца. Стаята му се намираше в задната част на Естейт Хаус и на светлината на уличната лампа до дървената порта той видя терасираната градина, която се изкачваше към вкочанилите се от студа изправени борове с блестящ по тях скреж. Нямаше и най-слаб полъх на вятър. Нито звук.
Като малък в Йоркшър той понякога ставаше рано и излизаше на дълга разходка из огромните голи пространства и се изкачваше на някоя скала, от която можеше да наблюдава изгрева, който никога не бе един и същ, и небето, което се изпълваше със светлина и винаги изглеждаше като едно чудо. Спомни си как се връщаше вкъщи след тези ранни експедиции, тичайки по тревистите пътеки и прескачайки поточета, изпълнен с приятно чувство и с енергия, съзнавайки, че голяма част от щастието му се дължи на това, че когато най-после стигне у дома, там го чака богата закуска.