Тя бе съвсем естествена. Ако нямаше какво да каже, нямаше да каже нищо. Ако кажеше нещо, изразяваше мнението си, което беше целенасочено, обмислено, разумно. Като че ли не знаеше какво означават празни приказки, и докато другите разговаряха по време на ядене или на вечерна почерпка, тя винаги слушаше внимателно, но често не казваше нищо. Отношенията й с Елфрида и Люси обаче включваха дълбока привързаност и загриженост. Към Люси се държеше доста покровителствено, но без да я притеснява с това. Люси влизаше и излизаше, но тя винаги я даряваше с милувки, с някоя прегръдка, изслушваше я. Смееха се заедно.
Сам не можеше да отгатне какво си мислеше Кери за него. Тя беше напълно спокойна, държеше ситуацията под контрол, но същевременно бе и резервирана, готова да се оттегли. Единствения път, когато беше с нея насаме за повече от пет минути - когато пътуваха до Кингсфери на пазар, - той си мислеше, че може да стопи леда, но всеки път, когато разговорът се насочваше към Кери и личния й живот, тя млъкваше и когато проговаряше отново, насочваше разговора в съвсем различна посока. Когато след известни затруднения откри магазина за мъжко облекло в Кингсфери, Сам очакваше Кери да влезе с него, да му даде идеи, да му помогне в избора, да се пошегува дори с избора му на боксерки и пижама (които и магазина се наричаха „Интимно облекло“) или да настоява да избере за Сам някоя грозна и неподходяща вратовръзка. Нищо подобно. Вместо това тя пресече улицата и влезе в магазина за домашни потреби, откъдето купи на Елфрида нова тава за печене и купа за пудинг. Така той трябваше сам да се справи с пазаруването на интимни вещи, а когато се качи в колата, Кери го чакаше и четеше вестник „Таймс“, без да прояви особен интерес към покупките му.
Чудеше се дали някога е била омъжена, но знаеше, че изобщо нямаше да събере смелост да зададе такъв въпрос. В крайна сметка това нямаше нищо общо с него. Първата вечер, когато седяха и чакаха Оскар и Елфрида да се върнат от партито, тя бе разкрила някои общи неща за себе си.
И това беше всичко. Тя не съобщаваше подробности за нищо, не даваше допълнителна информация и той оставаше с чувството за здраво затворена врата между тях, сякаш нищо не можеше да накара Кери да я отвори.
Когато говореше за Люси, беше по-общителна. Говореше също за собствения си баща и тогава гласът й ставаше по-топъл, милите й очи започваха да греят, а тя се оживяваше и разказваше много неща. Баща й се казваше Джефри и живееше с втората си съпруга, много по-млада от него, в Корнуол.
– Той е невероятен човек - казваше Кери, - най-щедрият на света. Той остана с майка ми, макар и нещастен, докато двете с Никола пораснахме и станахме самостоятелни. Едва тогава си тръгна, като ни напусна всичките, и заживя със Серена. Ако Люси имаше баща като Джефри, нещата щяха да са по-иначе за нея. Той ми беше не само баща, но и най-добрият ми приятел. Отваряше всяка врата, без да спира да ме хвали и да ме насърчава. С такъв човек до себе си имах чувството, че мога да се справя с всичко.
Всичко. Но някъде нещо не бе провървяло. И Кери не искаше да говори за това с него.
Колкото по-малко говореше, толкова по-малко Кери се разкриваше и толкова повече нарастваше желанието на Сам да разбере. Той се чудеше дали това не означаваше, че започва да се влюбва в нея. Иначе защо щеше да означава толкова много за него? Но защо да се влюбва в жена, която вече е толкова обвързана с кариерата си и с неудачно избраното си семейство, че никога, за нищо на света, нямаше да зареже всичко и да дойде да живее в Северна Шотландци със Сам Хауърд?
А отгоре на всичко той още бе женен за Дебора.
Кучето се премести и изскимтя. На Хорацио му ставаше студено, на Сам също, но той не се отмести. Защото, когато погледна отново в далечината, видя, че бледорозовият цвят беше избухнал в сияние от червено и жълто, в мъгливи, подобни на пламъци ивици. Над ниските хълмове отсреща надничаше първият къс оранжево слънце. Ослепителната му светлина докосваше движещото се море, рисуваше сенки по неравностите на пясъка и прогонваше тъмнината от небето, което постепенно от сапфирено придоби цвета на аквамарин.
Сам наблюдаваше гледката, загубил всякакво чувство за време, докато оранжевото кълбо изплуваше нагоре иззад далечния склон отсреща. Бе все същото чудо, което винаги се случваше, поради което Сам напълно забрави за това, че му е студено. Мъничката светлина от фара изведнъж угасна. Новият ден започна и от днес дните щяха да започнат да се увеличават, а после щеше да настъпи и новата година. Сам не можеше да си представи какво криеше тя за него.