Тя сипа смляното кафе в каната и го заля с врялата вода.
– Да изпека ли още филийки?
– Да, моля.
Тя изпече филийките, сипа му кафето, доля си в своята чаша и седна отново. Сам се чудеше дали ще могат да прекарат няколко приятни минути заедно, но ги прекъсна Люси, която дотича по стълбите при тях.
– Кери, госпожа Снид каза, че ще пуска бяло пране, и пита дали имаш нещо за пералнята? Здравей, Сам. Добре ли се поразходихте с Хорацио?
– О, да.
– Кога излязохте?
– Към осем. Беше още тъмно. Гледахме изгрева.
– О, колко хубаво. Де да ме бяхте взели със себе си. Никога не съм виждала истински изгрев. Сигурно е било много красиво със снега по игрището. Като в Швейцария или нещо подобно.
Кери каза:
– Със Сам ще отидем до Коридейл, да вземем елхата. Искаш ли да дойдеш и ти?
– О... - Люси се намръщи. - О, много бих искала, но... обещах на госпожа Снид да й помогна. Имам да свърша нещо. Няма да мога. Но много ми се иска да видя Коридейл.
Сам, трогнат от това, че Люси няма да дойде с тях, каза:
– Ще те заведа друг път.
– Настина ли? Обещаваш ли ми? Оскар ми каза, че това е най-прекрасното място на земята, че баба му имала най-красивите азалии, всякакви цветове. И че мястото се спускало чак до водата и са имали лодка.
От горния етаж се чу госпожа Снид:
– Люси! Какво става с прането? Искам да го пускам вече...
Кери направи смешна физиономия:
– Май по-добре да изпълняваме, иначе лошо ни се пише. Хайде, Люси...
Сам пиеше горещото кафе и се чувстваше доволен като ученик, който се е нахранил добре и очаква нещо специално в края.
Малката карта на Оскар с описанието на пътя за Коридейл се оказа подробна схема на всичко, което се намираше в имението. Изглеждаше като малък лабиринт от пътища, дървета и дълги крайбрежна ивица. Бе нарисувал всяка къща на работниците в имението с имената им - къщата на Биликлиф, къщата на Роуз Милър, къщата на пазителя на дивеча, Фермата (главната част на Коридейл). Последна беше къщата на градинаря (Чарли Милър) - покрай оградената със зид градина и навеса за трактора. Малко по нататък, покрай друг криволичещ път, който минаваше успоредно на водата, се издигаше величествено сам-сама къщата в имението Коридейл, заобиколена от представителни градини с тераси, които се спускаха към ливадите в края на залива.
На Сам скицата му напомняше вътрешната корица на книгата за Мечо Пух, но Кери каза, че това е произведение на изкуството и трябва да бъде рамкирано.
Пътят отведе Сам и Кери в нова, непозната територия. Вместо да пресекат моста за Кингсфери, те завиха надясно преди него и минаха по стария път, който водеше на запад, виейки се през земеделската област, и се издигаше и се спускаше, като минаваше под високи тунели от голи букове. Всичко беше потънало под дебела снежна покривка, но утрото бе удържало обещанието си, небето беше безоблачно, а въздухът - кристален и студен. Нямаше много движение, а хора се виждаха само тук-там. Един трактор, натоварен с много слама за стадо овце, се тътреше през една нива, една жена простираше в ледения въздух, а един червен пощенски автобус се изкачваше по набразден земеделски път.
От лявата им страна беше големият морски залив, навлязъл навътре в сушата на почти двайсет и пет километра. Приливът беше стигнал до половината разстояние, водата беше синя както през лятото. На далечния бряг се издигаха масивни хълмове в небето, целите ослепително бели освен там, където се подаваха тъмни пирчета от скалите или се виждаха сипеи като водопади от камъни.
– Необятно е, нали? - каза Кери. - Даже небето тук изглежда два пъти по-голямо.
Тя носеше черно яке и бе сложила кожената си шапка и слънчевите очила.
– Без мъгла или замърсен въздух, предполагам. Кристален въздух. Знаеш ли, че пет от най-богатите със сьомга реки в Шотландия се вливат в този залив?
– Кой ти каза?
– Оскар.
– Предполагам, че тук е ловил сьомга, когато е бил малък.
– Щастливец.
Кери се вгледа в скицата на Оскар:
– Мисля, че ще пристигнем съвсем скоро. Първо е зидът и след около половин километър - главната порта...
Почти веднага от лявата страна на пътя се показа зидът. Отвъд него се виждаха стройни дървета в строен ред, което означаваше, че са посадени от човешка ръка. Когато стигнаха до главната порта, видяха две високи секвои, които се извисяваха от двете й страни. От малка къщичка се издигаше облак дим, в малката градина имаше простор с пране, а на стъпалото пред къщата се виждаше изоставено детско тракторче играчка.
После видяха табелата.
КОРИДЕЙЛ КЪНТРИ ХОТЕЛ
– Пристигнахме - съобщи Кери.
Сам мина през портата и главният път се спусна надолу между огромни дъбови дървета. Виждаха се следи от други автомобили, които бяха минали оттук неотдавна. По снега се синееха сенките на дърветата. След около половин километър пътят се разклоняваше и там имаше табела. Надясно - ПОСЕТИТЕЛИ НА ХОТЕЛА. Този път не беше отъпкан и снегът не беше докоснат. Напред - ФЕРМАТА И ВОДЕНИЦАТА. Натам и поеха. Кери погледна скицата на Оскар.