– Разрешено е, няма проблем. Вървете, където пожелаете. Хотелът, така или иначе, е затворен. И сега няма много за разглеждане в градините.
– Няма значение. Накъде е най-добре да поемем?
– Назад по пътя, по който дойдохте, и после - при къщата на майор Биликлиф, завийте наляво. Пътят ще ви отведе до градините и къщата. От там започва пътека през дърветата, която стига до водата, а друга пътека ще ви върне тук, покрай брега. Докато се разхождате, ще опаковам дървото и ще го натоваря. Ако не ме заварите, когато се върнете, значи съм се прибрал за обяд.
– Благодарим.
– Няма за какво. Приятна разходка.
Те тръгнаха, като снегът в заледените коловози скърцаше под краката им, а въздухът беше сладък като изстудено вино. Нежното слънце галеше гърбовете им и топеше снега от горните клони на дърветата, който падаше върху. А с голите си клони дърветата образуваха картини като черна дантела на фона на яркосиньото небе. Сам и Кери минаха покрай фермата, покрай къщата на пазача на дивеч и покрай градинската порта на приятната къща на Роуз Милър.
– На такова място - обади се Кери - имаш чувството, че можеш да се настаниш уютно и с удоволствие да прекараш тук останалата част от живота си.
След занемарената къща на майор Биликлиф слязоха от шосето и поеха по пътеката към главната къща. Беше трудно да се върви по нея, защото не беше отъпкана, а снегът бе доста дълбок.
– Тук сигурно е имало много пари - каза Кери. - Мястото е огромно, с всички тези къщи, фермата, оградената градина и всичко. Чудя се откъде ли е дошло цялото това богатство.
– От индустрията, вероятно. Корабостроене, стомана, такива неща. Или връзки с Далечния изток. Кораби, чай, тиково дърво. Не знам. Трябва да питаме Оскар.
– Оскар май си няма нищичко.
– Не. И аз не мисля, че притежава много.
– Какво ли е станало с всичко? С парите, имам предвид.
– Онова, което става навсякъде. Възрастните хора умират, данъкът върху наследството отнема огромен дял от имението. Цените се покачват. Войната променя всичко. След войната нещата постепенно се влошават. После собственици стават хора като Хю Маклелън, разпиляват и последната част от капитала и накрая разпродават всичко. В Южна Англия тази площ сигурно щеше да е обсипана с китни бунгала и частни дворове. Но тук, понеже е отдалечено и хотелската верига е купила къщата, мястото е останало, както винаги си е било. Поне изглежда така.
– Защо ли Оскар не е наследил нищо? Той би бил много добър земевладелец. - Предполагам, че не е имал основания. Хю е синът на най-възрастния син. Първороден. Просто за лош късмет на всички се е оказал истински боклук.
– Доста несправедливо, нали?
– Кери, животът е несправедлив.
– Толкова ми е жал за Оскар. Той заслужава много повече от това. Той и Елфрида. Заслужават да живеят заедно някъде, където могат да нарекат мястото свое собствено и да знаят, че няма да трябва да го напуснат. Бих искала да бъда толкова богата, че да мога да се грижа за тях двамата, да им купя приятно място за живеене и да ги настаня там до края на живота им. Иска ми се да не бяхме там, когато ни казаха, че картината е имитация и струва толкова малко. Елфрида беше изпълнена с надежда. И беше толкова сигурна, че притежава малко съкровище, което може да им гарантира средства. Беше ужасно да я видя толкова съсипана и разочарована. Неудобно. На мен ми беше неудобно.
– И на мен - припомни й Сам.
– За теб обаче е по-различно.
– Защо да е по-различно?
– Защото, ако нямат пари, Оскар ще бъде принуден да ти продаде своята половина от Естейт Хаус и ти ще получиш това, за което си дошъл.
– За такова чудовище ли ме смяташ?
– Не знам. Не те познавам толкова добре. Не знам как разсъждаваш.
Той остави думите й без коментар. Нямаше смисъл да започва препирня на такъв ранен етап от експедицията им. Вместо това попита:
– Мислиш ли, че ще останат заедно?
– Знам толкова, колкото и ти. Предполагам, че ще останат заедно. Въпросът е къде?
– Където са сега. Ако Оскар не иска да продава, Хю не може да продаде къщата.
– Тогава какво ще правиш ти?
– Ще потърся нещо друго.
– В Бъкли ли?
– Не знам. Досега не съм успял да огледам района на светло, камо ли да търся нещо за продажба.
Кери замълча. Вървяха бързо, като с дългите си крака тя следваше неговото темпо в дълбокия сняг. Отляво снежните поля се спускаха до водата на залива, а отдясно имаше гора от стари букове, като между масивните стволове на дърветата се виждаха долчинки и пътеки, а по снега се виждаха зайчи и птичи следи. Над главите им грачеха врани, а от пустите брегове се носеше веселият глас на дъждосвирец.