– Бих искала да видя фабриката ти - каза рязко тя.
Сам не си беше представял, че тя можеше да прояви и най-малкия интерес, затова предложението й го изненада:
– Наистина ли?
– Не ти се вярва ли?
– Просто няма много за гледане. Огромни празни и влажни помещения, няколко казана за боя и отделни изостанали машини.
– Но ти каза, че тя е в списъка на сградите с архитектурно и историческо значение. Това само по себе си е интересно. Може ли да се влиза? Имаш ли ключ? - Тя говореше сериозно.
– Разбира се.
– Да отидем ли някой ден?
– Щом искаш.
– Обичам да разглеждам стари сгради и къщи. Празни помещения, голи стени. Обичам да си представям какво е било и какво може да стане от тях. Сигурно се вълнуваш от всичко това, искаш да се захванеш за работа. Да организираш мястото, да му вдъхнеш живот.
– Да. - Той си помисли за това, за наглед непреодолимите препятствия, които предстояха. - Така е. Но в същото време е и малко плашещо. От време на време ще се отчайвам, ще губя търпение, дори ще побеснявам, но трудностите амбицират, особено ако някой друг човек смята, че можеш да ги разрешиш. В Бъкли има един добър човек - Фъргюс Скинър, който е на моя страна. Разчитам много на него.
– И все пак е много по-различно от това да работиш в Ню Йорк.
– Ако бях много по-млад, сигурно нямаше да приема работата. Но вече съм на трийсет и девет. Имам опит в тази област. И за мен точно сега е времето да променя посоката. Независимо от всички големи финанси в света няма нищо по-удовлетворяващо от това да се върнеш в основата на бизнеса.
– Понижаване.
– В известен смисъл е така. Но аз съм роден и израснал с търговията на вълнени изделия и искрено смятам, че няма нищо по-красиво, по-удобно, толкова съвършено, като познатото добре ушито сако от туид. То ще издържи на всякакви външни условия, а вечерта ще е напълно приемливо да те представи на масата пред когото и да било. Харесват ми миризмата и допирът на туид. Обичам звука на добре нагласените зъбчати колела, щракането на становете, грамадните бутала на машините за разчепкване. Харесват ми хората, които работят на тях, мъжете и жените, в чиито жили вече две-три поколения тече кръв на предачи, тъкачи и бояджии. Тогава се чувствам в собствения си свят.
– Мисля, че си щастливец.
– Заради работата ли?
– Не само. - Кери спря и вдигна глава, да наблюдава един мишелов, който се рееше в небето. - Заради това, че дойде да живееш тук. В това огромно чисто, девствено място. - Тя тръгна отново. - Само си помисли - можеш да играеш голф, да ходиш на лов за глухари и фазани и да ловиш сьомга в някоя от тези реки, за които ми разказа. - Тя помисли върху думите си - Ходиш ли на риболов?
– Да, когато бях момче, ловяхме риба с баща ми в Йоркшър. Пъстърва, не сьомга. Но не си падам особено по лова с пушка.
– Нито пък аз. Горките малки птички, които падат от небето. И после ги ядат в „Савой“, вече с големината на канарче.
Пред тях вече се виждаше зидът на главната градина, върху който имаше декоративна решетка от ковано желязо. Пътеката минаваше през порта от ковано желязо, от двете страни на която имаше колони с каменни лъвове, а около - бодливи розови храсти, почернели от зимата.
Стигнаха до портата и спряха, като надникнаха през сложните железни завъртулки към градината, която беше отвъд портата. Видяха морави, които се изкачваха в стъпаловидни тераси. За пръв път видяха и имението Коридейл. Викторианска къща с фронтони и кули, построена от червен камък, и с обрасла с бръшлян част от стената. Бе голяма и може би малко натруфена, но беше привлекателна, някак си забележителна и стабилна. Щорите на всички прозорци бяха спуснати отвътре, но на юг стъклата блестяха от отражението на слънцето. От едната страна на горната тераса имаше висок бял пилон, но на него не се вееше знаме.
– Колко хубаво! - каза Кери след малко. - Колко хубаво трябва да си е прекарвал Оскар.
– Би ли искала да живееш тук? - попита Сам.
– Искаш да кажеш, в тази къща? На това място?
– Не. Искам да кажа тук. В Крийгън. В Съдърланд.
– Имам работа. В Лондон. Трябва да работя. Трябва да си изкарвам прехраната
– Да предположим, че това не се налага. Би ли била доволна да живееш тук? Да се потопиш в такава среда?
– Не знам. Мисля, че ще ми трябва време да се пренастроя. Да обмисля всички предимства и недостатъци. За тази цел трябва да съм свободна. Без обвързване. Без отговорности.
– Не си ли свободна?
– Имам Люси.
– Люси ли?
– Да, Люси.
Тя вдигна резето на портата и я отвори. Широка, права като конец пътека водеше навътре през градината към далечна група букови дървета. В средата й, успоредно на стъпалата, които се изкачваха по терасите към къщата, имаше слънчев часовник и дървена седалка. Други стъпала водеха към цветна градина с фигури, която бе защитена от храсти рододендрон и азалии. Структурата й водеше началото си от каменна статуя на някоя митична богиня и се състоеше от извивки, кръгове, овали и чемширен бордюр, които под снежната покривка приличаха на картина на художник, нарисувана върху дебела бяла хартия с парче въглен.