– Но не сте разведени, така ли?
– He. Нямаше време. Шест седмици след като тя ме напусна, ми се обади Дейвид Суинфийлд и ме помоли да се върна в Лондон. И оттогава... Ами просто отлагам. Нося се по течението. Бях зает с други неща. Несъмнено рано или късно ще получа писмо от адвоката и след това ще започне делото.
– А тя дали няма да е алчна и да иска голяма издръжка?
– Не знам. Зависи от адвоката. Не мисля. Дебора не е такава. Освен това има пари. Може би дори прекалено много. Може би това бе един от проблемите ни. От моите проблеми.
– Още ли си влюбен в нея?
– О, Кери...
– Знам. Но се чувстваш отговорен. Притесняваш се за бъдещето й. Притесняваш се, че ще бъде наранена, зарязана. Все още искаш да я покровителстваш.
– Да - призна Сам след малко, - предполагам.
– Ако тя иска... Ако те покани, ако настоява, би ли се върнал при нея?
Той помисли малко. После каза:
– Не.
– Защо?
– Защото животът ми промени посоката си. Защото Дебора е част от миналото, което съм оставил зад себе си. Сега съм тук. И оставам тук, защото съм поел ангажимент.
– Но тя все още ти е съпруга.
– Какво трябва да означава това?
– Че ако си женен за някого, този човек продължава да е част от теб. Никога няма да се освободиш. Принадлежиш й.
Заради горчивината, с която говореше, на Сам веднага му стана ясно, че трябва само да настоява още малко и затворената врата между тях най-после ще се отвори със скърцане.
– Кери...
Но тя продължаваше да върви и той трябваше да я догони, да я хване за ръката и да я завърти, за да го погледне. Черните кръгове на тъмните й очила го зяпнаха и той вдигна ръка и ги свали. За свой ужас обаче видя, че тъмните й очи са пълни със сълзи.
– Кери. Кажи ми.
– Защо? - Тя бе ядосана и мигайки, се опитваше да изгони сълзите. - Защо да ти казвам?
– Защото бях откровен с теб.
– Но аз не съм се съгласявала на същото. Не е твоя работа и не искам да говоря за това. Не си заслужава да се обсъжда. Пък и няма да разбереш.
– Мога да опитам. И мисля, че бих могъл да разбера. И аз съм имал тежки моменти. Най-лошото бе, когато разбрах, че всички са знаели какво става, освен мен, дебелата глава. Живеех ден за ден и всеки ден беше като пътека за бягане, по която тичаш, без да стигаш доникъде. Опитвах се да се справя с тоталното отхвърляне
– Аз не бях отхвърлена - изкрещя срещу него Кери и изведнъж се намръщи като малко дете, а от очите й рукнаха сълзи. Бясна на самата себе си, тя го избута и се опита да се откопчи от ръцете му, но той я държеше за раменете и не я пускаше, защото имаше чувството, че тя щеше да се разпадне на парчета, ако я пуснеше, и че неговата сила беше единственото, което я държеше цяла. - Не бях отхвърлена. Бях обичана. Бяхме влюбени и искахме само да сме заедно. Но беше невъзможно. Всичко беше срещу нас. Прекалено много изисквания, традиции. Работата му, семейството му, жена му, децата му, религията му, парите му. Аз бях просто любовница. Живеех в задните улички на живота му. Нямах шанс. Никога. И най много ме дразни фактът, че през цялото време осъзнавах всичко това. Мразя се заради това, че си затварях очите пред действителността, заравях си главата в пясъка като глупав щраус. Искаше ми се да вярвам, че ще се получи. Вече съм на трийсет години, за Бога. Мислех, че мога да се справя. И накрая, когато Андреас ме напусна, се разпаднах на парчета. Ето, сега вече знаеш, Сам, и можеш да приемеш факта, че наистина не се интересувам от женени мъже. И ако започнеш да ми съчувстваш и да ме съжаляваш, ще се развикам.
Сам понечи да протестира, но в този момент тя се изви и се изплъзна от хватката му, като побягна, препъвайки се в снега, изправяйки се и просто тичайки нататък. Той тръгна след нея и отново я хвана
– О, Кери!
И този път тя вече не се бореше. Може би се бе уморила. Беше останала без дъх от плач. Той я прегърна и тя се облегна на него и заплака, като раменете й се тресяха.
Той я държеше, тя беше в прегръдката му - нещо, за което бе мечтал през целия ден. Тя беше слаба и лека и той чуваше биенето на сърцето й през всичките слоеве зимни дрехи и усещаше сладкия дъх на кожата й. Шапката й го гъделичкаше по бузата.
– О, Кери! - Той се срамуваше, че е така възхитен, докато тя е толкова съсипана и нещастна, и се опита да я утеши: - Всичко ще бъде наред.
– Няма да бъде наред.
Гласът й беше категоричен и студен и Сам изведнъж осъзна, че е безсмислено да продължава да я успокоява с банални приказки. Както я държеше в обятията си, той се почувства странно объркан. Обикновено инстинктът му не го предаваше. Обикновено му казваше как да се справи с всяка ситуация, емоционална или друга. Но сега изведнъж разбра, че не знае какво да прави. Кери беше красива, интелигентна и желана, но също така и сложна. За да можеше да я разбере наистина, трябваше да прояви голямо търпение и щеше да мине много време. Примирил се с това, каза отново: