– Не мога да си представя, че ще му донесе голяма утеха.
– На Оскар не му трябва утеха. Просто иска да бъде сам, да живее всеки ден със собствено темпо. Що се отнася до всичките гости вкъщи, очаквани и неочаквани... Мисля, че му е доста приятно да има движение. Много се привърза към Люси. Но, Табита, нещо продължава да не е наред. С Оскар сме много близки и все пак знам, че част от него се е отдръпнала, дори от мен. Сякаш част от него още е някъде другаде. В друга страна. На път. Или в изгнание. Отвъд океана. И не мога да бъда с него, защото нямам подходящия паспорт.
– Питър би казал, че просто е нужно търпение.
– Но търпението никога не ми е било силна страна. Не че имам много.
Табита се засмя:
– Глупости. Просто силните ти страни не са същите както на другите хора. Изпий още едно кафе.
– Не. Това беше превъзходно. - И Елфрида се изправи. - Сега не бива да ти се пречкам повече. Благодаря ти за чашите и за това, че ме изслуша.
– Ще ти помогна да качим кутиите в колата. Не са много тежки, но просто не са удобни за носене. И ще се видим утре вечер в шест в коледните си одежди. Много се вълнувам. Нямам търпение.
ОСКАР
Нямаше и десет минути, откакто Елфрида излезе, когато се появи Люси, прекъсвайки Оскар, който решаваше кръстословицата в „Таймс“. Беше с червеното си пухено яке и с ботуши, като очевидно щеше да излиза някъде.
– Оскар.
– Здравей, пиленце! - Той остави вестника. - Мислех, че опаковаш коледни подаръци.
– Да, но ми свърши панделката. Оскар, къде е Елфрида?
– Отиде до къщата на пастора, за да вземе някои неща от Табита Кенеди. Няма да се бави много.
– Чудех се дали не иска нещо от магазина.
– Мисля, че искаше само някой да изведе Хорацио на разходка.
– Добре, ще отида първо до книжарницата и после ще се разходим с Хорацио на брега.
– Но има много сняг.
– Няма страшно. Обула съм си ботушите.
– Само внимавай, да не би да ви нападне някой ротвайлер.
Люси направи гримаса:
– Не ми напомняй.
– Ще кажа на Елфрида, че ще се върнеш за обяд.
Люси тръгна. За момент Оскар чу веселия лай на Хорацио, който издаваше обикновено преди разходка, после предната врата се отвори и се затръшна и той отново остана сам. Върна се към кръстословицата. Шест водоравно: „Времето, прекарано на реката, от някого, който рисува“. Той се замисли. Звънна телефонът.
Първата му мисъл беше да го пренебрегне и да изчака някой друг да вдигне този досаден уред. Но после се сети, че е единствено той е в къщата, така че с известна досада остави вестника, сложи си химикалката в джоба и като се вдигна от фотьойла, отиде до площадката.
– Естейт Хаус.
– Дали може да говоря с господин Блъндъл? - чу се женски глас със силен шотландски акцент.
– На телефона.
– О, господин Блъндъл, обажда се сестра Томсън от болницата „Роял Уестърн“ в Инвърнес. За съжаление новините ни са лоши Майор Биликлиф почина днес рано сутринта. Вашето име е посочено за най-близък родственик.
Старият Биликлиф. Починал. Оскар се помъчи да измисли какво да каже. Успя само да изрече:
– Ясно.
– Беше спокоен. Не се мъчеше.
– Радвам се. Благодаря ви, че ми съобщихте.
– Има някои лични вещи, които може би бихте могли да приберете. Ако обичате...
– Разбира се - каза Оскар.
– И останалите неща, които трябва да се уредят... - Сестрата тактично не довърши изречението.
Но Оскар знаеше точно накъде бие.
– Разбира се. Благодаря - повтори той. - И за това, че се грижихте за него. Ще се обадя.
– Благодаря ви, господин Блъндъл. Много съжалявам. Дочуваме.
– Дочуване.
Той затвори телефона и понеже почувства, че трябва да седне, отиде и седна на първото стъпало на стълбите към таванската стаи на Люси. Биликлиф бе починал, а Оскар не само беше в ролята на най-близък родственик, но и трябваше да му изпълни завещанието. През главата му преминаха множество недостойни и обидни мисли и той беше благодарен, че Елфрида не е тук, иначе може би щеше да ги изрече на глас.
Колко типично - сега ли му трябваше на този дърт идиот да умре. Пълна къща с народ, Коледа, пътищата до Инвърнес - непроходими. И да го беше планирал, Биликлиф нямаше да може да улучи по-неподходящ момент да ритне камбаната.
Но тогава Оскар си спомни как остави възрастния човек, и неприязънта му се стопи, вместо това изпита жал, защото Биликлиф беше умрял в самота, а Оскар и Елфрида въпреки най-добрите си намерения не бяха успели да го посетят в болницата, за да се извинят за това, че са били необщителни, и да се сбогуват.