– Благодаря ви! - Оскар почувства, че от него се очакваше нещо повече. - Наистина, много ви благодаря.
– За мен бе удоволствие, господин Блъндъл. Дочуване. И весела Коледа!
Адвокатът затвори телефона. Оскар бавно остави слушалката. В крайна сметка старият Биликлиф се бе оказал истински късмет. Объркан, Оскар се хвана за главата. И каза на глас в празната къща:
– Голямо говедо съм!
Прекара дълго време в спомени за малката къща в Имението Коридейл. Не по времето на Биликлиф, а преди години, когато там живееха главният лесничей и простоватата му жена. Тогава къщата гъмжеше като кошер - с четири деца, които се пречкаха постоянно, с три кучета, с клетка с порове до задната врата и с редици простряно пране на простора. А в огнището винаги гореше хубав торфен огън, невероятно примамлив за едно малко момче, и винаги имаше тиган с готови питки, потънали в масло. Оскар се опита да си спомни подредбата в къщата, но по онова време не беше влизал по-навътре от всекидневната, където миришеше на парафинови лампи и топъл хляб.
А сега беше негова.
Погледна си часовника. Беше дванайсет и пет и изведнъж почувства жажда. Обикновено или не пиеше по обед, или пиеше само чаша бира. Но сега наистина имаше нужда от истинска и ободряваща напитка - джин с тоник, който да го отпусне и да му вдъхне необходимия кураж, за да се справи с този нов и напълно неочакван обрат на събитията.
Изправи се, слезе на долния етаж, мина през кухнята и отиде до полицата, която играеше ролята на изба. Там намери половин бутилка джин, бутилка тоник и чаша и си сипа ободряващата напитка.
Предната врата се отвори.
– Оскар! - Елфрида се беше върнала.
– Тук съм.
– Би ли дошъл да ми помогнеш?
Той отиде да я поздрави с чаша в ръка.
– Пия тайно. Превърнал съм се в таен пияница.
Елфрида не изглеждаше особено обезпокоена.
– О, добре. Има две огромни кутии в багажника.
Тя бе оставила предната врата отворена. Той се пресегна през рамото й и я затвори.
– После - каза.
– Но...
– Ще ги внесем после. Ела. Искам да поговорим. Имам да ти кажа нещо.
Тя зяпна от изненада:
– Страшно ли е?
– Съвсем не. Свали си палтото и ела в кухнята, където можем да седнем на спокойствие.
– Къде е Люси?
– С Хорацио отидоха на пазар. Ще купят панделка и после ще се разходят. Сам и Кери не са се върнали още. Така че по изключение сме сами. Да не губим време. Искаш ли джин с тоник?
– Ако наистина започваме да пием през деня, предпочитам чаша шери. - Елфрида си разкопча палтото, метна го върху парапета и последва Оскар в кухнята. - Оскар, доста си се зачервил, а и си развълнуван. Какво се е случило?
– Ще ти кажа.
Тя седна на масата и той й донесе чаша шери, след което също седна.
– Наздраве, моето момиче!
– И на теб, Оскар.
Джинът с тоник беше доста силен, но много вкусен и точно от каквото се нуждаеше стомахът му. Остави чашата на масата и каза:
– Ако ти разкажа много бавно, защото е доста сложно, ще ме изслушаш ли, без да задаваш въпроси, докато не свърша? Иначе ще се объркам.
– Ще се опитам.
– Добре. Първо, майор Биликлиф е починал сутринта. Обадиха ми се от болницата.
Елфрида сложи ръка на устата си:
– О, Оскар!
– Знам. Не успяхме да отидем да го видим. Не успяхме да седнем до него на леглото му и да му занесем грозде. Но истината е, че при сегашните условия по пътищата нямаше да можем да предприемем това пътуване.
– Не толкова заради това. Просто е тъжно. Да бъдеш съвсем сам, умиращ...
– Не е бил сам. Бил е в отделението постоянно с любезни медицински сестри и с други хора около него. Съвсем не толкова сам, колкото след като е починала жена му.
– Сигурно - Елфрида помисли за това и въздъхна. - Колко сложно. Ти се водиш негов най-близък роднина... Какво означава това?
– Слушай сега - каза й той.
И започна да й разказва. За това, как се е обадил на адвоката Мърдо Макензи и че цялата отговорност е била снета от плещите му от човек, който очевидно има опит в тази област. Каза й за погребалния агент господин Лъг в Инвърнес, в когото Мърдо Макензи вярвал безусловно - че господин Лъг бил подходящият човек, който щял да се погрижи за всичко, от крематориума до конферентната зала.
– Но кога ще е погребението?
– Говорихме да е в края на другата седмица. Дотогава би трябвало с малко късмет да можем всички от Крийгън да стигнем там. Снегът не може да стои вечно. Рано или късно, ще почне да се топи.
– Трябва да пуснем съобщение във вестника...
– Господин Макензи ще се погрижи и за това.
– И да съобщим на местните...
– Ще се обадя на Питър Кенеди.