– Много - каза Оскар.
Но Елфрида не се предаваше.
– Ами ако продам къщата си в Хемпшър и използваме тези пари за...
– Не - каза доста категорично Оскар.
– Защо не?
– Защото това е твоята къща. Всичко, което притежаваш. Не бива да я продаваш в никакъв случай. Дай я под наем, ако намериш някого, който иска да живее там, но не я продавай.
– Ами добре. - Тя се примири и Оскар се почувства като животно. - Беше хубаво като идея, но предполагам, че си прав. - После се съживи отново. - Както и да е, много е вълнуващо. Нищо чудно, че целият си почервенял. Едно е сигурно - трябва да отидем и да погледнем това местенце, да го разгледаме от тавана до килера. Да спасим колата, преди да умре от студ в снега. И кучето. Какво ще правим с него? - Тя изведнъж се засмя: - Какво ще правим с баскервилското куче, което вие през нощта и се хвърля с цялата си тежест върху заключените и залостените врати?
– Да си призная, предпочитам Хорацио. Може би мога да подкупя Чарли Милър да задържи кучето. Ще говоря с Роуз...
Горе на площадката телефонът иззвъня. Елфрида каза:
– По дяволите. Защо са толкова досадни тези телефони?
– Остави. Ще се престорим, че ни няма.
– Де да имах силите да го направя. Но не мога. - Тя се изправи и излезе.
Оскар я чу как тича нагоре по стълбите, и почти веднага настоятелното звънене престана. От горния етаж слабо се чу гласът на Елфрида:
– Ало.
Оскар седеше и търпеливо я чакаше да се върне при него, размишлявайки върху щурите й идеи. Искаше му се да може да ги приложи. Но ако продадеше Естейт Хаус на Сам, тогава сумата, която щеше да получи, щеше да бъде единственият му капитал, буферът му срещу бедните му старини. Разбира се, щяха да отидат да разгледат къщата на Биликлиф, това беше най-разумното. Може би, ако се почистеше и се освежеше с боя, нямаше да е толкова зле. Но все пак щеше да е незначително и тъмно ъгълче след просторното величие на Естейт Хаус. Щяха да му липсват страшно много проветривите слънчеви стаи, чувството за простор, приятното чувство на сигурност. Наистина щеше да бъде мъчително да продаде къщата. Дори на приятел като Сам Хауърд. И да я напусне завинаги.
На горния етаж Елфрида още говореше. Той чуваше само гласа й, без да можеше да различи думите. От време на време тя млъкваше. Той не можеше да разбере кой е от другата страна. Надяваше се само да не е някоя лоша или тревожна вест.
Бе изпил питието си. Стана, за да измие чашата, и си спомни за двете кутии с чаши, които още бяха в багажника на колата. Излезе от кухнята, мина по коридора и през предната врата и се озова в пронизващия студ. Мина по заснежената пътека и после през портата. Кутиите бяха неудобни и тежки и трябваше да ги внесе на два пъти, носейки ги една по една. След като донесе и втората кутия и я остави на кухненската маса, се върна и затвори предната врата. Точно тогава чу характерния звук на телефона, когато се поставя обратно слушалката върху вилката. Той застана в основата на стълбището, гледайки нагоре, докато чакаше Елфрида да се появи. Но тя не идваше и той извика:
– Елфрида.
Тя не отговори. Просто заслиза по стълбите със странно изражение на лицето и той не можеше да отгатне какво означава. Знаеше само, че никога не бе виждал такъв блясък в очите й, не бе я виждал толкова подмладена, а излъчването й нямаше нищо общо с дневната светлина, която ярко светеше през огнената й коса.
– Скъпа...
– Оскар! - Тя спря на стъпалото над него, обви го с ръце и притисна буза до неговата. - Току-що ми се случи нещо неописуемо прекрасно.
– Искаш ли да ми го кажеш?
– Да, но мисля, че и двамата трябва да седнем.
Тогава той я хвана за ръка и я поведе обратно към кухнята, където отново седнаха един срещу друг на масата.
– Беше Джейми Ърскин-Ърл. За малкия ми часовник. Нали каза, че ще го покаже на колегата си в „Бутбайс“. Ами колегата бил в Лондон и при това време нямало как Джейми да му го изпрати. Но му изпратил факс с подробно описание на часовника и с няколко снимки. И колегата, който и да е той, му се обадил от Лондон днес сутринта. Казал, че часовникът е много специална вещ. Много рядък. Френски, произведен от Дж. Ф. Урие около 1830 година. Официалното му описание е сребърен хронометър турбийон. Представяш ли си, Оскар, през всичките тези години съм притежавала сребърен турбийон и дори не съм и предполагала. След това искал да разбере откъде го имам, и Джейми му казал, че съм го наследила от стар кръстник мореплавател, но, разбира се, че съм нямала представа, той как се е сдобил с него. Както и да е, Джейми каза, че е нещо много ценно и трябва да го застраховам. Тогава събрах смелост и го попитах дали е скъп, и той каза, че да. Попитах го каква му е цената, и той каза, че на търг може би... Познай, Оскар!