– Не мога. Спаси ме от неведение. Кажи ми.
– Седемдесет до осемдесет хиляди лири! - извика весело Елфрида.
– Не чух добре. Не може да бъде.
– Добре си чул. Вярно е. Джейми каза, че това е сериозна част от колекцията на който и да било колекционер. Не ти ли харесва как звучи „сериозна“? Ако отиде на търг на „Бутбайс“ за важни часовници и морски хронометри, сумата може дори да се покачи.
– Нямам думи.
– И през цялото време си повтарях, че малката ми картина ще бъде застрахователната ми полица, която ще ме спаси от бедност. Оказа се, че истинското съкровище е часовникът ми. Не е ли цяло щастие, че никой не го отмъкна от полицата над камината в Пълтънс Роу?
– Дори повече. Особено като не си заключваше предната врата. Винаги си е бил ценна вещ. Не мислиш да го продаваш, нали? Не бива да го продаваш.
– О, Оскар, за Бога. Разбира се, че ще го продам. Не виждаш ли, с тези пари наистина можем да превърнем вилата на Биликлиф в особено приятно жилище. Да построим наблюдателница. Да направим пристройка с танцова зала...
– Елфрида.
– И дори да купим микровълнова печка.
– Слушай, Елфрида, ако продадеш часовника, тези пари ще са твои.
– Слушай, Оскар, ще са наши. И ще живеем до края на живота си в очарователна малка къща, пълна със светлина точно като тази къща. Ще гледаме картофи и праз, ако искаш, и Роуз Милър ще ни бъде съседка, а в градината ще имаме четиризвезден хотел. Какво повече може да иска човек? Толкова е вълнуващо. Не е ли страшно, ужасно вълнуващо?
– Разбира се. Но, мило момиче, трябва да мислим практично. Да сме разумни.
– Мразя да съм разумна! Искам да изляза и да танцувам на улицата. Да разглася хубавата новина.
Оскар се замисли над това, сякаш бе напълно вероятна възможност. После каза:
– Не.
– He?
– Засега бих искал да не се казва нищо за каквото и да било, докато не говоря със Сам насаме и не му обясня положението. Toй трябва да знае, че смятаме да продаваме къщата, защото съм сигурен, че ще иска пръв да има възможност да я купи. Ако знае, че няма нужда да търси друго място, за него ще бъде голямо облекчение. В момента има достатъчно неща на главата си и без да се чуди къде ще живее. Освен това няма да бъде с нас завинаги, така че трябва да го информирам, преди да си тръгне, защото може и да не го видим повече. Възможно е да му трябва време да обмисли нещата. Да намери парите. Не знаем. Но мисля, че той трябва да бъде първата ни грижа.
– Да. Напълно си прав. Кога ще му кажеш?
– Ще го заведа в кръчмата довечера.
– Ами другите? Кери и Люси?
– След като говоря със Сам.
– Ами ако къщата на Биликлиф се окаже пълна разруха?
– Тогава ще му мислим.
– Нямам търпение да отидем да я видим. Ти и аз. Но не можем да отидем следобед заради снега. Пътищата са невероятно хлъзгави. И утре няма да може заради партито.
– В неделя?
– Тогава е Бъдни вечер.
– Ден като ден. В неделя сутринта.
– Добре. Ще отидем в неделя сутринта. Може би ще помолим Сам да ни закара с колата си. Така няма да има опасност да паднем в някоя канавка.
Тя помисли малко, след което й хрумна още по-блестяща идея
– Сетих се. Да отидем всички. И с Кери и Люси.
Оскар се колебаеше:
– Това ще означава петима души, всичките различни, всеки със собствените си идеи и мнение.
– Още по-добре. Сигурен съм, че Сам ще е невероятно практичен. Ще се изкаже за неща като таванската част, стените, ще знае какво трябва да се направи срещу влагата. Имам още една блестяща идея. Ако отидем в Коридейл сутринта и не вали дъжд или сняг, можем да си устроим пикник за обяд. Зимен пикник. Ще направим тенджера с пирон чорба. Оскар, имаш ли ключ от къщата на майор Биликлиф?
– Не. - Оскар не беше мислил за ключа.
– Тогава как ще влезем?
– Роуз Милър сигурно има ключ. Или ще знае кой има. Така или иначе, трябва да й се обадя, за да й кажа, че старото момче е починало, макар че вече може и да е научила. А трябва да се обадя и на Питър Кенеди.
КЕРИ
Караха до Бъкли по тесния второкласен път, който се виеше покрай брега. Пейзажът беше възможно най-зимен - бели хълмове и сиво небе с облаци, носени от вятъра, който духаше от север, от арктическите морета над покрити със сняг огромни торфища. Колата се изкачи по един нисък хълм и Кери видя под тях залива - с прилив, който беше стигнал до половината, тъмните иглолистни гори на отвъдния бряг и сгушените бели къщи над изоставения и съсипан кей.
Тя не беше минавала по този път досега и попита:
– Как се казва заливът?
– Фада. Той е и резерват за птици - отговори той.