Завиха по крайбрежния път. Брегът беше скалист и негостоприемен, а морето - сиво като небето над тях. На места се виждаше морската пяна. На една пясъчна плитчина в далечината почиваха много тюлени. От изток долетя ято гъски и кацна на отдалечено езерце, което още не бе залято от прилива.
В другия край на залива имаше мост с път над водата, а отвъд него беше дива пустош - смесица от шубраци, орлова папрат и мъртви води, които се стигаха до хълмовете. На главния път завиха на север. Снегорините бяха минали вече и снегът беше изцапан от колите и от калта, изхвърлена от камионите и тракторите. Между пътя и морето се простираха ниви, на завет до каменните диги се бе сгушило стадо овце, а от земеделските дворове смело се показваха комини, които бълваха кълба дим и разнасяха силна миризма на торф. Един трактор пресичаше една нива, като теглеше ремарке, натоварено със слама, а една жена излезе, да хвърли корички на лакомите си гъски. По-нататък срещнаха един мъж, който вървеше по пътя - самотна фигура, тръгнала срещу лошото време с дълга гега в ръка, и с овчарско куче, което го следваше по петите. Когато го наближиха, той се спря да им направи път и вдигна ръка за поздрав.
– Прилича на човек, излизащ от картина на Брьогел - каза Кери.
Тя си спомни фермите в Южна Англия с толкова зелените си дървета. И малката ферма на баща й в Корнуол, където навън през цялата зима пасяха млекодайни крави.
– Не мога да си представя да работя във ферма в такова време. Изглежда ми по-скоро въпрос на оцеляване, отколкото нещо друго - каза тя.
– Те са винаги готови за лошото време. Зимата винаги е сурова. Те са жилави.
– Няма друг начин.
Бяха тръгнали да разгледат вълненотекстилната фабрика, на която Сам Хауърд щеше да заложи бъдещето си. В момента обаче на Кери й се искаше да не бе правила предложението, което се бе оказало съвсем необмислено. „Бих искала да видя фабриката ти“, беше казала, без дори да предположи, че той ще се развълнува толкова много от идеята да я разведе из нея. И това бе преди всичко останало, което се случи след това. Разбира се, вече нямаше връщане назад, бе късно да намери някакво извинение, да се престори, че всъщност това не я интересува толкова.
Беше късно. Беше късно да заличи този изблик на чувствена честност, истината, която толкова се стараеше да не издаде, която пазеше в тайна и в която се надяваше никой да не я заподозре. Каза си, че може да разбере как се бе стигнало дотам, макар че много добре знаеше какво беше предизвикало срутването на стената, разкритията на собственото й разбито сърце.
Беше Коридейл. Това място там. Обленият от слънцето сняг, ароматното ухание на боровете, тъмносиньото небе, планините от другата страна на блестящия залив. Топлината на зимното слънце, която се промъкна през пухеното й яке, скърцането на пресния сняг под краката й, ослепителното отражение, удоволствието да вдъхва чистия студен въздух с пълни дробове. Австрия. Обербойрен. Андреас. Мястото и мъжът. Неразделни. Андреас, тук. Сега. Вървеше до нея, говореше непрекъснато, в гласа му винаги се усещаше смях. Андреас. Правеха планове, правеха любов. Илюзията беше толкова силна, че имаше чувството, че ще усети студения, свеж лимонов аромат на одеколона му. И колкото и силно да усещаше присъствието му, знаеше, че това е просто плод на въображението й. Защото Андреас го нямаше. Беше се върнал при Инге и децата и бе оставил Кери с такова опустошаващо чувство на болка и загуба, че изведнъж тя не успя да запази хладнокръвие и здравият й разум я напусна.
С това, че разказваше за жена си, за съсипания си брак и за края на кариерата си в Ню Йорк, Сам просто бе добавил още мъка към нейната и когато изрече тази ужасна дума „отхвърлен“, тя се нахвърли срещу него с такава ярост, за каквато не подозираше, че е способна да изпита, гневните думи бяха отприщени и единствено сълзите потушиха изблика на гняв. Порой от сълзи, от който почувства срам и унижение, и когато се опита да избяга от собственото си унижение, Сам я издърпа, взе я в прегръдките си и я държа, както би държал неутешимо дете.
Тя си помисли, че в някоя книга, в някой филм този момент щеше да бъде краят. Последната прегръдка след множество пререкания и недоразумения. Камерата щеше да се отмести след дългия кадър, да се насочи към небето, към ято гъски, които се връщат у дома, или към някой друг смислен символ. Нежна музика, надписите в края на филма и приятното чувство на щастливия завършек.
Но животът не спира в края на историята. Той продължава. Прегръдката на Сам, усещането на ръцете му, които я бяха обгърнали, физическият контакт, близостта, която носеше утеха, но не беше стопила студенината й. Тя не се беше променила. Тя все още си беше Кери, на трийсет години, с любовта на живота й, изчезнала завинаги. Може би искаше да бъде такава, със сърце, ледено като зимния пейзаж около тях. Може би искаше да си остане така.