– Трудно е да си го представи човек.
– Знам. Ела да видиш. Само внимавай къде стъпваш. Не искам да пропаднеш между дъските.
В дъното на коридора имаше още една врата. Сам я отвори и Кери го последва. Беше малко като минаване през вратата на голяма къща, която води към помещенията за прислугата. Тя водеше в голямо колкото склад помещение с каменен под и със стъклен покрив, през който влизаше светлина. Беше празно, звукът ехтеше, а студът бе пронизващ. Тук-там бяха останали следи от производството - например железните поставки върху плочите, където някога са били тъкачните станове, и открити дървени стълби в другия край на помещението , които водеха до галерия на горния етаж.
Всичко беше мъртво и опустошено.
– Какво е било тук? - попита Кери и гласът й проехтя в помещението с високия покрив и празните стени на петна.
– Тук е била тъкачницата. Фъргюс Скинър - управител на фабриката, когато е станало наводнението - ми разказа какво се е случило. През онази вечер са работили тук до единайсет часа, защото, макар че вътре е течала вода, те са се надявали, че нивото й ще спадне. Но това не е станало и цяла нощ са събирали от пода всичко, каквото са могли. Последен опит, но безуспешен. Единственото, което са успели да спасят, са предачните станове, макар че и те са били сериозно повредени. Оцелели и стари. И дараците. Но от финансова гледна точка най-голямото нещастие е било съсипването на цялата готова продукция. Поръчки, равняващи се на хиляди лири, опаковани и готови за доставка. Тази загуба в крайна сметка е съсипала бизнеса на „Мактагъртс“.
– Офисът на приземния етаж ли е бил?
– За съжаление да. Фъргюс Скинър ми каза, че си спомня как е газел във водата там, за да се опита да спаси нещо, но водата вече му е стигала до кръста и компютрите са били потопени, а документите са плавали към него по коридора...
– А на следващия ден какво е станало? Работниците?
– Всички са изгубили работата си. Не е имало друга възможност. Но щом водата е спаднала, около стотина мъже са се появили да спасят каквото могат. Половината от машините, включително немските електронни станове, които са били инсталирани съвсем наскоро, е трябвало да отидат за старо желязо. Това се получава с модерната и изключително скъпа техника. Онова, което е оцеляло, са били някои от старите, по-обикновените машини - станове, които са били купени втора ръка и вече са били на четирийсет-петдесет години. Инженерите са разглобили машината за разчепкване и са я почистили, преди да ръждяса, за да може да я сглобят отново. Имало е и някакви специализирана машина от Италия, но сега тя е на склад и смятаме да я върнем в Милано за ремонт и повторна употреба.
Въпреки че й беше много интересно и слушаше с голямо внимание, Кери усети, че й става много студено. Студът се просмукваше през дебелите подметки на ботушите й и тя потрепери. Сам забеляза това и се почувства виновен.
– Кери, извинявай. Щом започна да разказвам, забравям всичко останало. Искаш ли да си тръгваме? Нагледа ли се?
– Не. Искам да видя всичко. Искам да ми покажеш всичко, да ми кажеш какво ще правиш, какви са новите планове и къде ще бъде всичко. В момента съм учудена, че е възможно изобщо да се направи нещо. Трудно е да го побере умът. Сякаш ти е поставена абсолютно невъзможна задача.
– Нищо не е невъзможно.
– Но все пак... Ти си отговорен.
– Да, но със средства, отпуснати от огромен конгломерат. Това означава много.
– И все пак. Избрали са теб за тази работа. Защо?
Сам се усмихна като малко момче, но в същото време пращеше от увереност. Знаеше за какво говори. Намираше се в свои води.
– Вероятно защото съм израснал в Йоркшър. Пък и като другите не искат мръсната работа, който я вземе, печели. Но сега да тръгваме, преди да измръзнеш цялата, и да ти покажа другата част...
Докато разгледат всичко и излязат отново навън, Кери беше измръзнала до мозъка на костите си. Тя стоеше в снега и чакаше Сам да заключи вратата. Когато се обърна, той видя как се е свила и сивото си палто с ръце в джобовете.
– Измръзна ли, Кери?
– Да.
– Извинявай, не биваше да те държа толкова.
– Хареса ми. Само дето ми измръзнаха краката.
– Надявам се, че не ти беше скучно.
– Изобщо не. Беше много интересно.
Той си погледна часовника:
– Единайсет и половина е. Да се връщаме ли в Крийгън, или да пийнем нещо подсилващо? Както ми изглеждаш, едно уиски ще ти се отрази най-добре.
– Стига ми едно горещо кафе.
– Каквото пожелаеш. Хайде, качвай се в колата и ще отидем да се стоплиш.