– С Люси пътуваме на трети. Запазили сме си билети за сутрешен полет. - Тя прехапа устни, като се сети. - Изобщо не ми се мисли. Люси ще бъде съсипана и не знам как ще я развеселявам. Знам само, че не бих искала да съм на нейно място - да напусна цялата веселба, да изоставя всичката свобода и да се върна в този скучен апартамент с майка, която няма да е особено щастлива да я види.
– Не може да е чак толкова зле.
– Сам, така е.
– Съжалявам.
– Не мисля, че можеш да промениш нещо.
– Ще й купя прекрасен коледен подарък. Какво мислиш, че ще й хареса?
Кери се развесели:
– Още ли не си пазарувал?
– Трябва да признаеш, че нямах време. Утре сутринта ще отида в Кингсфери и ще свърша тази работа.
– Утре ли? Ще бъде кошмар. Улиците ще са пълни с народ, по магазините ще има опашки.
– В Кингсфери ли? Не мисля. Освен това съм свикнал да купувам подаръци на „Риджънт Стрийт“ или „Пето Авеню“ по Коледа. Харесват ми шумът и глъчката. Звукът на коледните песни по високоговорителите. Освен това не ти остава време да се чудиш много
Кери се засмя.
– За мен това е кошмар, но разбирам какво искаш да кажеш. С такъв многогодишен опит главната улица на Кингсфери няма да ти се стори натоварена. Ще си проправяш смело пътя през тълпата.
– Още не си ми казала какво да взема на Люси.
Кери се замисли:
– Може би малки златни обици? Нещо красиво, но не прекалено натруфено. Когато ще си свали медицинските обици.
– Но те са й от Рори. Не мисля, че ще иска да ги свали.
– Нищо. Хубаво е да знаеш, че имаш още един чифт.
– Ще видим.
Той замълча. Между тях настъпи мълчание, но беше приятно. По улицата навън мина кола, а някъде от ветровит комин крещеше с всичка сила чайка. Сам посегна към единия пакет фъстъци, отвори го много внимателно и сръчно, изсипа няколко фъстъка и шепата си и й ги подаде на Кери.
– Не обичам фъстъци - каза тя.
Той изяде няколко и подхвърли пакета на масата. После каза:
– Съчувствам на Люси. Онзи ден сутринта реших, че животът в Естейт Хаус е като на кораб с още няколко пътници далеч от напрежението и стреса на ежедневието. Имам чувството, че мога с удоволствие да продължавам така, отпуснат, седмици наред. Без да правя нищо съществено.
– Но като помислиш, за теб сигурно това е загуба на време.
– Загуба на време ли? - сериозно попита той.
– Ами целта на занятието беше да огледаш къщата на Хю Маклелън. Затова и дойде в Крийгън. Искаше да видиш дали ще я купиш. И това не се получи. Значи сега ще трябва да си намериш друго място.
– Това ми е най-малкият проблем.
– Не съм на ничия страна. Част от мен харесва идеята господин Хауърд, директорът на фабриката, да живее в Естейт Хаус - подходящо и достойно жилище за такъв важен човек. От друга страна, в момента изглежда, че това е единственият дом за Оскар и Елфрида. Където са се установили на стари години.
– Не бих казал за Елфрида, че е „на стари години“. По-скоро е в разцвета си. И както обикновено всичко се свежда до въпроса с парите. Може би не се получи. Но не беше загуба на време. Изобщо не бих го нарекъл така.
Кери посегна за чашата си и отпи още една глътка от огнената си утешителна напитка. Остави чашата върху изтърканата маса и погледна Сам в очите. „Не беше загуба на време.“ Бе се случило нещо изключително, защото изведнъж се почувства така, сякаш го виждаше за пръв път. И сега осъзна, че вече е късно, да му се възхищава, защото щеше да си замине, всичко щеше да свърши и вероятно никога нямаше да го види отново.
Може би се дължеше на топлината на огъня или на въздействието на уискито, но изведнъж се почувства опасно развълнувана и доста неуверена в себе си. Представи си как пациенти, ранени при сериозна злополука, лежат в кома в болница, свързани с тръбички и машини, докато близките им седят до тях, държат им ръцете, говорят им, надявайки се на най-малкия признак, че ще ги разпознаят или нещо друго. И след това става чудото. Мигане на клепачи, кимане с глава. Началото на възстановяването.
Вчера в Коридейл след гневния й изблик и ядосания й плач Сам я прегърна и я държа, докато не спряха сълзите. И тя не бе почувствала никаква топлина към него, никакъв физически отклик на близостта с него. Само неохотна благодарност за това, че той я утеши, и срам, че се държи като глупачка.
Но сега вероятно беше началото на възстановяването, стопяването на леда, който беше единствената й броня. Да обича. Отново да бъде обичана...
– Кери... Може ли да поговорим?
– За какво?
– За теб и мен. За нас.
Кери не отговори. Може би окуражен от мълчанието й, Сам продължи.