– Имам чувството, че се срещнахме, че се запознахме в неподходящо време. И двамата сме в някакъв междинен период. Може би и двамата имаме нужда от малко лично пространство, за да подредим живота си. Освен това не сме свободни. Ти имаш морално задължение към Люси, а аз още съм женен за Дебора.
Той чакаше да види нейната реакция и изражението му беше тревожно и много сериозно. Очевидно откликът на Кери беше изключително важен за него.
– Какво искаш да кажеш, Сам?
– Че може би трябва да си дадем малко време. Да се върнеш в Лондон, да влезеш отново във владение на собствената си къща и да започнеш новата си работа. Аз трябва да се свържа с Ню Йорк - с адвоката на Дебора. Почти съм сигурен, че тя вече е предприела действия. Не знам колко време ще отнеме, но тъй като нямаме деца, не би трябвало да има усложнения. Просто имуществени въпроси. Жилището, колата, парите.
– Наистина ли искаш това? Развод?
– Не - той беше изключително откровен. - Не го искам. Все едно да искам да ми ампутират крака например. Но трябва да подредя миналото, преди да мога да започна нов живот. Да се отърся от емоционалния товар.
– Дебора ще има ли проблем с това?
– Мисля, че не. Тя има всички възможности пред себе си и подкрепата на любещо и отдадено семейство.
– Няма ли да е болезнено?
– Да сложиш край на нещо, което някога е било хубаво, неминуемо е тежко. Но когато го прекратиш и отмине, болката престава.
– Разбирам какво искаш да кажеш - каза Кери.
Той продължи:
– Ще живея и ще работя тук, в Бъкли. Ти ще си в Лондон. На стотици километри. Но знам, че ще трябва да прескачам непрекъснато до Лондон за заседания, конференции и такива работи. Мислех си, че може би ще можем да се видим отново. Да отидем ни концерт. Да вечеряме. Да започнем отново. Ново начало. Сякаш през тези дни нищо не се е случило.
Да започнат отново. Ново начало. Кери каза:
– Не ми се иска да е така, сякаш тези дни не се е случило нищо.
– Радвам се. Беше невероятно, напи? Вълшебно. Сякаш бяха дни, откраднати от друг живот, от друг свят. Когато всичко свърши и си тръгна, ще ме налегне носталгия.
Ръката на Кери беше на масата между тях и огънят се отразяваше върху пръстена й със сапфир и диамант, който отразяваше светлината с фасетките си. Без да нахалства, той попита:
– От кого ти е пръстенът?
– От Андреас.
– Надявах се да си го наследила от някоя възрастна леля, която те обожава.
– Не. От Андреас е. Бяхме заедно в Мюнхен. Видя го върху кадифената поставка на витрината на един антикварен магазин и влезе да ми го купи.
– Носи го винаги. Толкова добре ти стои. В Лондон къде ще те открия, Кери?
– „Брутън Стрийт“. В указателя е. А през февруари ще съм отново на „Ранфърли Роуд“.
– Не съм ходил във Фулъм, откакто продадох къщата в Ийл Парк и заминах за Ню Йорк. Може би няма да е зле да дойда. Да се върна в страната на спомените. И да ми покажеш къде живееш.
– Добре. И ще ти сготвя нещо.
– Без обещания. И без обвързване.
– Без обещания.
– Така се разбираме.
– Така ли се разбираме?
– Добре - отговори Сам.
И сякаш сключваха споразумение - той покри ръката й със своята, тя я обърна и обви пръсти около китката му. Чашите им бяха празни, може би беше време да тръгват, но и на двамата не им се ставаше. Така че останаха, докато барманът, който бавно лъскаше чаши с кърпата, гледаше някакво предаване с въпроси. А двамата възрастни мъже, скрили глава в яките на износените си палта, още си седяха, стари и мълчаливи, като две костенурки, изпаднали в летаргия. Явно нямаха представа, че докато си убиваха времето тази сутрин, целият свят се бе променил.
CAM
В шест и половина същата вечер Сам отново седеше в бар, но този път в Крийгън заедно с Оскар.
– Да отидем да се почерпим - бе предложил Оскар.
Двамата седяха сами във всекидневната на Естейт Хаус. Останалите се занимаваха с други неща в къщата. Кери и Елфрида се пречкаха една на друга в кухнята, докато готвеха за партито на другия ден, а също и началото на големите приготовления за коледния пир. Следобеда Рори Кенеди бе дошъл с големи букети зелен джел с плодчета и двамата с Люси започнаха да украсяват къщата,. Те отидоха в горната част на градината, където откъснаха от зида дълги клонки тъмнозелен бръшлян, и с големи усилия успяха да го увият около парапета на цялото стълбище - от тавана до коридора. Поканиха Рори на вечеря и той прие, което беше добре, защото всичко това бе отнело доста време.
Кръчмата на Крийгън беше доста по-весела от „Дюкс Армс“ и Бъкли (макар Сам да смяташе, че винаги ще помни с топли чувства онова недотам чаровно място). Тук, изглежда, коледният сезон беше в разгара си и на бара имаше и непознати. В единия ъгъл имаше млади мъже в елегантни костюми от туид и модерните им лондонски приятелки и вече течеше шумно парти. Явно се бяха спуснали с колите си в долината, идвайки от някоя отдалечена семейна ловна хижа, отворила врати за Коледа и Нова година и сега изпълнена с гости. Според Сам те вдигаха ненужна и смущаваща врява, забравяйки, че някога и той се бе държал така шумно.