Всичко бе много оживено. Горяха огньове, навсякъде бяха закачени коледни украси, окичени с джел, а на различни места блестяха картонени сърнички и дядомразовци.
Отне им известно време, да си проправят път до бара и после да привлекат вниманието на стресирания барман, но Оскар най-после успя да поръча две уискита „Феймъс Граус“ - едно с лед за Сам и едно с чешмяна вода за себе си. После се наложи да си потърсят място да седнат и накрая намериха малка свободна маса в един тъмен ъгъл далеч от огъня. Но това нямаше значение. И без това беше достатъчно топло.
– Наздраве! - Оскар отпи от чашата си, остави я на масата и мина направо към същината на въпроса: - Реших, че тук ще е по-лесно да говорим, отколкото у дома. Все някой ще звънне по телефона или някой ще се втурне в стаята с неспирни въпроси. Не исках да ни безпокоят.
– Оскар, всичко това звучи страшно.
– Няма нищо страшно, мило момче. Просто е малко сложно. И исках да говоря с теб насаме.
– Какво се е случило?
– Случи се това, че майор Биликлиф почина. Може би си чувал за... Може би знаеш за майор Биликлиф?
– Възрастният управител, който беше в болница.
– Да, той.
– Съжалявам.
– Всички съжаляваме поради различни причини. Както и да е, човекът си отиде. Мисля, че е боледувал дълго време, много по-дълго, отколкото някой от нас е предполагал. Но с една дума, Сам, той ми остави къщата си в Коридейл.
– Но това е чудесна новина.
– Не съм толкова сигурен. Къщата е доста занемарена...
– С Кери я видяхме, когато ходихме за елхата. Малко е запустяла може би и цялата е покрита със сняг, но мисля, че е хубав малък имот. Освен това имаш и прекрасната гледка към полята и дърветата чак до водата.
– Освен това - продължи Оскар, който звучеше като човек, решен всичко да излезе на бял свят - ми е оставил и колата си, и лабрадора си и известна сума пари.
Сам направи физиономия.
– Не мога да възлагам големи надежди на колата. Изглеждаше ми така, сякаш никога повече няма да запали. Що се отнася до кучето, мисля, че беше онова при Чарли Милър, нали? Защо не го убедиш да го задържи?
– Да.
– Оскар, това наистина е чудесна новина. Какво ще правиш с къщата? Ще я обявиш ли за продан? Или пък може да я превърнеш в къща за гости и да отдаваш стаи под наем. Така ще имаш и някакви доходи.
– Да - каза Оскар. - Би могло. Но с Елфрида обмисляме дали да не се преместим там. Знам, че звучи малко нереално. Всичко зависи от реакцията на Елфрида, когато отиде да я види. Тя още не е била в Коридейл. Преди да дойдете всички вие, май не бяхме особено активни. Опитвахме се да бъдем незабележими. Сами със себе си. И тя знаеше, колкото и странно да е, че аз по-скоро се страхувах да се върна на мястото, където някога, много отдавна, съм бил толкова щастлив.
– Разбирам.
– Отбихме се там, разбира се, първата вечер, защото трябваше да вземем ключа за Естейт Хаус. Но беше тъмно и студено, бяхме уморени, а старият Биликлиф не беше от най-подредените домакини. Нямахме търпение да си тръгнем. Когато той се разболя и аз отидох да го видя, къщата беше в още по-ужасно състояние. И така, впечатленията ни от това място са толкова неприятни, че трябва да си помислим сериозно, преди да вземем решение и преди да преценим ситуацията.
– Но ще искате ли да живеете там? - попита Сам. - Не е ли много отдалечено?
– Немного. Малко встрани от пътя е, но наоколо има съседи. Фермата, семейство Милър и Роуз, която беше прислужничка на баба ми. Малко общество. За стягането на къщата сигурно ще трябва да се вложи известна сума и трябва да го намислим и това, но идеята има потенциал.
Сам каза:
– Изглеждаше малко занемарена, но покривът не беше пропаднал, нито имаше счупени прозорци. Колко помещения има?
– Всички къщи в имението бяха еднакви - две стаи горе и две долу. Първоначално. След войната добавиха малки кухни и тоалетни.
– Ще ви бъдат ли достатъчни за двамата?
– Така мисля. Нямаме много вещи.
– А с Естейт Хаус какво ще стане?
– Точно за това исках да поговорим. Ако се преместим в Коридейл, с Елфрида искаме ти да вземеш моя дял от Естейт Хаус. Това означава, че можеш да се свържеш с Хю и да му кажеш, че искаш да купиш къщата от двама ни.