Когато Хорацио най-накрая се върна, Сам влезе в кухнята, където Люси, облечена за излизане, вече си печеше филийка.
– Здравей. Какво правиш?
– Събудих се в седем. Почетох малко и после чух някой да слиза по стълбите, така че станах и аз. Ще ходиш ли в Кингсфери?
– Да. Искаш ли да дойдеш? Ще купувам коледни подаръци, преди всички да излязат на пазар. Ако искаш, ела да ми помогнеш да носим подаръците.
Пътищата бяха мокри, но снегът се бе стопил и над главите им небето постепенно се проясняваше. Пресякоха моста над залива, под който бе дошъл приливът, и видяха дълбоките тъмносиви води на залива, които се простираха на запад към хълмовете, все още покрити със сняг, който сигурно щеше да остане до края на зимата. На изток вятърът образуваше малки вълни в морето и двойка дъждосвирци летяха ниско над обраслите с шубраци поля до морето, където пасеше стадо крави.
– Прилича малко на някоя старинна картина, нали? - отбеляза Люси. - От тези, които хората с грамадни къщи си закачват в трапезарията.
– Да, сещам се точно какво имаш предвид. Не е много весело, но прави впечатление.
– Радваш ли се, че ще се преместиш тук, в Шотландия?
– Мисля, че да. Мисля, че много ще ми хареса.
– Иска ми се да дойда през лятото. Да видя как тогава изглежда всичко. Рори Кенеди каза, че е много забавно. Те ходят на сърф. И Табита ми каза, че по дюните растат невероятни диви цветя и че всичките градини в Крийгън са пълни с рози.
– Трудно е да си го представиш по това време на годината.
– Наистина ли ще живееш в Естейт Хаус?
– Ако Оскар иска да ми я продаде.
– Доста е голяма за сам човек.
– Мога да сменям стаите.
– Ще я обновиш ли, страшно ли ще я промениш, ще я направиш ли удобна?
– Не знам, Люси. - Той си спомни апартамента в Ню Йорк, променен до неузнаваемост, след като Дебора и вътрешният дизайнер бяха работили по него. - Мисля, че я предпочитам такава, каквато е сега.
– Баба ми обича да преустройва стаите. Всекидневната в апартамента й е цялата в розово и синьо и има много порцеланови нещица.
– Голям ли е апартаментът?
– Да. Доста е голям. И има хубав изглед към реката. Но моята стая е в задната част и гледа към етажите. - И после, сякаш се уплаши, да не би да прозвучи, че е недоволна, добави: - Но ми харесва, защото си е само за мен.
– Хубаво е да можеш да си имаш свой кът.
– Да - тя замълча за момент, после каза: - Всъщност сега не искам да мисля за Лондон. Обикновено се радвам, когато дойде времето да тръгна отново на училище и да се видя с приятелите си. Но този път изобщо не ми се мисли за това.
– И аз се чувствам така. В деня за подаръците трябва да се върна в Инвърнес и да се заловя отново за работа.
– Но ще се върнеш. Ще живееш тук завинаги.
– И ти можеш да се върнеш - припомни й той. - При Оскар и Елфрида.
– Но не и в Естейт Хаус. И в новата къща, ако отидат да живеят там, може да няма стая за гости.
– Не мисля, че такава дребна подробност ще представлява проблем за Елфрида. Ще те настани в банята, на дивана или на палатка в градината.
– Сигурно би било забавно през лятото.
Пред тях бяха светлините на Кингсфери, църковната кула и кулата на кметството.
– Реши ли вече какви подаръци ще дадеш на всеки? - попита го Люси.
– Нямам представа - призна Сам. - Надявам се, че ще ме осени някоя хубава идея.
Минаха по главната улица, когато часовникът на кметството удари девет часа, и видяха, че градът вече се е събудил. Магазините бяха отворени, колите се движеха в кишата, хората купуваха топли питки и сутрешните вестници. От паркиран бус разтоварваха щайги с плодове и зеленчуци, китки джел и елхички. Половината от паркинга зад църквата вече беше пълен, но Сам намери едно място, плати талончето и двамата с Люси тръгнаха пеш.
Пазаруването не беше от любимите занимания на Люси. Понякога в Лондон излизаше с майка си по магазините и всичко започваше доста вълнуващо, но след два часа обикаляне из свръхотоплени магазини и чакане Никола да реши кой чифт обувки да си купи или какъв цвят червило да си вземе, на Люси й доскучаваше, започваше да се оплаква, че й е горещо, и искаше да й позволят да се прибере.
Пазаруването по магазините със Сам обаче изобщо не бе същото. Даже беше като цяло ново откритие. Те влизаха и излизаха със светкавична бързина, вземаха решение веднага и никога не питаха кое колко струва. Сам плащаше всичко с кредитната си карта и Люси започна да подозира, че сигурно е страшно богат.