Покупките се трупаха, опаковани в найлонови торбички. Морскосин кашмирен пуловер за Елфрида, ръкавици, обточени с кожа, за госпожа Снид. В книжарницата Сам избра писалка за Оскар и италиански настолен бележник от фина кожа.
Люси забеляза няколко ролки златна хартия.
– Имаш ли хартия за опаковане на подаръците си? - попита го Люси.
– Не.
– Да ти вземем ли? И панделки, и картички?
– Избери ги ти. В Ню Йорк, ако купиш нещо, продавачката те пита дали искаш да ти опаковат подаръка, и ако искаш, тя ти го приготвя. Не съм опаковал подаръци от години и не съм много добър в това.
– Ще ти помогна - заяви Люси, - но ще трябва сам да си надпишеш картичките.
Тя отиде да вземе хартия и се върна с шест ролки, червени етикети с джел и ролка панделка в червено и златно.
Вече се бяха събрали доста неща за носене, а Сам изобщо не бе приключил. Влязоха в един старомоден магазин, в който миришеше малко както на най-долния етаж на универсален магазин в Лондон. Над вратата със златни букви пишеше ИТАЛИАНСКА ИЗБА и Сам дълго време избираше всякакви вкуснотии. Пушена сьомга и яйца от пъдпъдъци, бурканче хайвер, огромни кутии шоколадови бонбони и сирене стилтън в глинен съд.
Продавачът зад щанда, който можеше веднага да разпознае изтънчения клиент, стана най-добрият приятел на Сам. След известна дискусия двамата избраха дузина бутилки специално червено вино, четири бутилки шампанско и накрая бутилка коняк.
Всичко това, струпано на касата, беше много впечатляващо.
– Как ще закараме всичко това у нас? - попита Люси, но продавачът каза, че ще го достави със своя бус. Сам му даде името и адреса на Естейт Хаус и отново извади кредитната си карта. Когато приключиха, тръгна да им отвори вратата, което направи с известен замах, и им пожела весела Коледа.
– Това беше по-интересно от обикаляне в супермаркет - кача Люси. - Кой остана? Май вече си купил по нещо за всеки.
– Кери?
– Мислех, че шоколадовите бонбони са за нея.
– Не мисля, че шоколадовите бонбони са особено вълнуващ подарък, а ти?
– Може би някое красиво бижу? Има един златар малко по-надолу по улицата. Знам, защото Рори ме доведе тук да ми продупчат ушите
– Покажи ми къде е.
Но преди да стигнат до златаря, Сам забеляза малката картинна галерия от другата страна на улицата.
– Да отидем да разгледаме - каза той.
И те пресякоха улицата, застанаха на тротоара и погледнаха витрината. Имаше една синьо-бяла кана с клонки в нея и малка картина със златна рамка върху статив. Картината изобразяваше рози в сребърна кана. Три розови и една бяла. На масата беше постлано нещо като шал и се виждаше част от завесата.
Доста време Сам не проговори. Люси го погледна и разбра, че поради някаква причина вниманието му беше изцяло погълнато от малката картина. Тя каза:
– Харесва ли ти?
– А? Какво? Да, харесва ми. На Пийплоу.
– Какво?
– Самюъл Пийплоу. Шотландски художник. Да влезем.
Той отвори вратата и Люси го последва. Озоваха се в невероятно просторна стая с покрити с картини стени, а освен това имаше и няколко други предмета - странни скулптури и керамични съдове, които сякаш ще протекат, ако се напълнят с вода. В ъгъла на стаята имаше бюро, на което седеше невероятно слаб млад мъж с огромен торбест пуловер, плетен на ръка. Имаше буйна чуплива коса и остра брадичка. Когато влязоха, той се надигна уморено.
– Здравейте.
– Добро утро. Картината на витрината... - каза Сам.
– А, да, Пийплоу.
– Оригиналът ли е?
– Разбира се. Не работя с копия.
Сам запази самообладание.
– Може ли да я погледна.
– Щом искате.
Мъжът отиде до витрината, протегна се, взе картината от статива и я донесе при Сам, като я държеше под лампите на тавана.
Сам се освободи от товара на найлоновите торби.
– Може ли? - попита и внимателно пое тежката рамка в собствените си ръце. Настана тишина, докато я изследваше. Младият мъж, явно прекалено изтощен, за да остане прав и минутка, се облегна на ръба на бюрото и скръсти ръце.
Не се случи нищо особено след това. Люси, понеже й беше доскучало, отиде да разгледа другите картини по стените (повечето абстрактни), керамичните изделия и скулптурите. Имаше една скулптура, която се наричаше „Рационалност“ и се състоеше от две парчета дърво, извадени от морето, вързани едно за друго с ръждясала тел. Тя видя, че струва петстотин лири, и реши, че ако някога й се наложи да събере набързо пари, това ще е доста полезен начин.