Двамата мъже се разговориха.
– Откъде имате тази картина? - попита Сам.
– От една стара къща. В града. Разпродажба. Възрастната жена почина. Беше приятелка на Пийплоу, докато беше жив. Не съм сигурен дали картината не е била сватбен подарък.
– Много разумно от ваша страна да я купите.
– Не съм я купил от нея. Купих я от един посредник. Харесвате ли Пийплоу?
– Майка ми имаше негова картина. Сега е моя. На съхранение е в Лондон.
– В такъв случай...
– Не е за мен...
Люси се обади и попита:
– За кого е, Сам?
Сам очевидно беше забравил за присъствието й, но сега, след като му беше припомнено, остави картината на бюрото.
– Люси, ще ми отнеме малко време. Недей да чакаш. - И той бръкна в задния джоб за портфейла си, извади го, преброи три банкноти по десет лири и ги сложи в ръката й. - Още не сме купили коледните лампички за парапета. До магазина за хранителни стоки има магазин за електрически уреди. Иди и купи колкото според теб ще ти трябват, и като свършиш, ела. Остави покупките, няма нужди да ги мъкнеш. И ако видиш нещо друго, което може да ни потрябва, го купи. Става ли?
– Да.
Люси сложи парите в джоба си (трийсет лири!), остави торбите под един стол и излезе. Тя много добре знаеше защо Сам се опит ваше да се отърве от нея. Той не искаше Люси да знае колко пари струва картината, а и още не беше купил подарък за нея и нямаше как да го направи, ако Люси го наблюдаваше.
Тя тръгна по улицата, откъдето бяха дошли. Надяваше се Сам да не й купи крива кана, но беше почти сигурна, че няма да го направи. Чудеше се дали картината на Самюъл Пийплоу не е подарък за Кери. А с трийсет лири можеше да купи метри коледни лампички.
След известно разискване и пазарлъци Сам и рошавият млад мъж стигнаха до някакво споразумение, в резултат на което Сам купи картината. Докато му я опаковаха и приготвяха необходимите удостоверения, той излезе навън и без големи затруднения намери златаря, чиято витрина беше изпълнена със сребърни рамки за снимки и малки декоративни часовници. Когато влезе, му показаха различни обици и той бързо избра един чифт малки златни обици във формата на цветчета. Момичето, което го обслужваше, ги сложи в кутия със златен плик, той й плати, сложи кутията в джоба си и отново отиде в картинната галерия, където всичко беше готово. Единственият проблем беше, че младият мъж не работеше с кредитни карти, така че Сам трябваше да напише чек.
– На чие име да го напиша? - попита той продавача.
– На мое име.
– Тоест? Имате ли име?
– Да - и той му показа визитната си картичка. - Тристрам Найтингейл4.
И докато пишеше чека, Сам го съжали. С такова име му беше позволено да е малко грозничък. Докато се подписваше, Люси се появи с още една кутия, която трябваше да занесат до колата.
– Купи ли ги? - попита я той.
– Да. Четири реда. Мисля, че ще е достатъчно, нали?
– Предостатъчно. Ще кажем на Рори да ни помогне да ги поставим. - Той подаде чека и взе старателно опакования пакет. - Много ви благодаря.
Тристрам Найтингейл остави чека на бюрото си и докато те си събираха нещата, отиде до вратата и я отвори за тях.
– Весела Коледа! - им пожела той, докато излизаха.
– Подобно! - каза Сам, но щом се отдалечиха и той не ги чуваше вече, добави: - Ще се постараем, господин Найтингейл.
– Господин кой?
– Казва се Тристрам Найтингейл. Родителите му сигурно са били садисти. Нищо чудно, че мрази света около себе си.
– Какво ужасно име. Но той сигурно вече му е свикнал. Сам, за кого е картината?
– За Кери. Недей да й казваш.
– Разбира се, че няма да й кажа. Много скъпа ли беше?
– Да, но когато нещата са толкова скъпи, не ги наричаме скъпи. Наричаме ги добра инвестиция.
– Мисля, че това е прекрасен подарък. Когато се върне да живее на „Ранфърли Роуд“, ще може да си я окачи на стената на всеки дневната.
– И аз това си помислих.
– И ще си спомня за Шотландия и за Крийгън, и за всичко.
– И аз така мисля.
– Ще я видиш ли отново?
– Не знам. - Сам се усмихна на Люси. - Надявам се.
– Аз също - каза Люси. И след малко: - Сам, беше много хубава сутрин. Благодаря ти, че ме взе със себе си.
– Благодаря, че дойде. Страшно ми помогна.
В пет и половина вечерта къщата бе готова и напълно украсени за партито на Елфрида. На предната врата беше окичен венец от джел, а лампата отгоре осветяваше парче картон, закрепено с кабарче, на което пишеше: МОЛЯ, ВЛЕЗТЕ! Елфрида смяташе, че така ще избегнат врявата около натискането на звънеца, лаенето на Хорацио и постоянното тичане нагоре и надолу по стълбите, за да посрещат гостите. След като влязат вътре, гостите ще видят трапезарията с коледната елха в пълното й великолепие, осветена и затрупана с подаръци. В дъното на коридора се издигаше увитото с джел и бръшлян стълбище с блестящите бели коледни лампички.