– Ще ги сложим така, че да не може да ги стигне, Артър.
Оскар тръгна пред Артър и влезе в голямата стая, която беше топла, приветлива и необичайно подредена и спретната. Бяха запалени всички лампи, огънят гореше ярко в камината. Елфрида беше напълнила кани с джел и бели хризантеми, но най-красива беше огромната ваза с кремовете, които малката Люси бе подарила на Елфрида за Коледа. Артър ги доставил тази сутрин, опаковани в целофан и завързани с огромна розова панделка, при което Елфрида едва не избухна в плач, толкова беше трогната и възхитена. Постави ги на малката масичка до дивана и екзотичните им цветове започнаха внимателно да се отварят в топлата стая, като отделяха тежкия си, почти тропически аромат.
Те сервираха ядките и чипса далеч от Хорацио, който лежене близо до камината и се преструваше на заспал. Оскар се чудеше дали да не изпрати кучето отново долу, но го остави, където беше, защото изглеждаше толкова доволен. След като оставиха малките чинийки на безопасно място, Оскар и Артър се върнаха към бара, където завариха Сам, изключително елегантен в тъмния си костюм и достойната си за завиждане синьо-бяла риза на райета.
– Познаваш Сам Хауърд, нали Артър?
– Не мисля, че съм имал удоволствието да се запознаем. Приятно ми е.
– Артър е нашият барман, Сам.
– Сигурен съм, че знаете как да отворите бутилка шампанско, нали, Артър? - каза Сам.
– Е, не мога да кажа, че имам голяма практика, тъй като си падам повече по бирата. Но по телевизията го дават, като например на Гран При, то е едно друсане, едно пръскане като с маркуч на пожарната. Все си казвам, че е голямо прахосване на хубавото питие.
Сам се засмя:
–Весело, но съм съгласен с теб. Голямо прахосване. Всъщност това не представлява проблем. Няма нужда от силно пукане, тапи, отскачащи до тавана, или литри пяна. - Той взе една бутилка от кофичката с лед. - Просто развиваш телта, след това най-внимателно освобождаваш тапата... ето така. И не я въртиш. Държиш тапата, въртиш бутилката... - Той демонстрира този трик, корковата тапа се изплъзна леко с приятен тих звук и златното вино се изля в приготвената чаша, без да се изгуби и капка.
–Много добре, трябва да кажа - каза Артър. - Не знаех, че може да се направи толкова тихо.
Когато и последната мигла застана на мястото си, Елфрида се погледна в дългото огледало на гардероба. Беше с черни копринени панталони и малка прозрачна черна блуза, върху която сложи свободно падащо зелено копринено сако. Висящите обици и дългият наниз мъниста бяха в същото нефритенозелено като сакото, а клепачите й бяха в синьо, устата й - аленочервена. Съвсем скоро си бе боядисала косата в огнения й цвят. Надяваше се, че новите й приятели в Крийгън няма да решат, че е прекалила. Когато излезе от стаята, видя Артър Снид на поста си като барман, застанал до временния бар.
– Артър! Толкова добре изглеждаш. Къде е госпожа Снид?
– Довършва последните кюфтенца, госпожо Фипс. Всеки момент ще дойде. Надявам се, че нямате нищо против, но ще ви кажи, че изглеждате зашеметяващо. Нямаше да ви позная, ако ви бях срещнал на улицата.
– О, благодаря ти, Артър. Всички ли са тук? И готови?
– Всички са вътре край камината. Гостите трябва да пристигнат всеки момент.
– Идеята е да влязат сами. Но ако звъннат, ще бъдеш ли така добър да слезеш и да им отвориш?
– Разбира се, госпожо Фипс. А сега какво ще кажете за една приятна чаша с мехурчета? Другите вече си пийват. „За кураж“, както каза господин Блъндъл. Не че ми се струва, че е необходим много кураж при такъв повод.
Той й сипа една чаша и тя я взе и отиде при останалите. Стаята, пък и те самите изглеждаха толкова важни и блестящи, също като от снимката на някое лъскаво списание. Люси си бе вдигнала косата и с дългите си крака, елегантната шия и обиците неочаквано изглеждаше вече на седемнайсет. А Кери със своя тен и блясъка в тъмните и очи тази вечер беше ослепително красива, каквато Елфрида не я бе виждала от години. Черната й рокля без ръкави и с изчистена горна част нежно падаше от талията на долу върху стройните й бедра до глезените. Сандалите й не бяха нищо повече от няколко бляскави каишки и много високи токчета, а единствените й бижута бяха сапфиреният й пръстен и едни малки диамантени обици. Елфрида си помисли, че няма как един мъж да не се влюби в Кери, но Сам не разкриваше картите си и сякаш приемаше блестящия вид на Кери изцяло като даденост. Което може би беше добър знак. Повече oт всичко друго Елфрида искаше Кери да бъде отново щастлива, но Оскар бе прав. Беше много рано да се правят предположения, беше рано за сватосване. Човек трябваше да се задоволява с онова, кое то се бе случило досега. А именно че Сам се беше появил от нищото. И че двамата с Кери явно най-после се бяха сприятелили.