О, Боже, помисли си Кери. Пак се започва.
– Говореше за сватбеното им пътешествие, че няма да се връща в Лондон до края на месеца. Ще си отложи полета. И очаква аз да бъда в Лондон, когато дойде време Люси да тръгне отново на училище. Но аз бях решила да остана в Борнмът до края на януари и не виждам защо трябва да си променям плановете. Много е, Кери. Не мога да се справя. Казах й го. Казах й: „Никола, не мога да се справя“. Но ти знаеш колко егоистична и нелюбезна може да бъде тя, ако нещо не стане понейному. А сега, разбира се, е безумно влюбена в този човек и мисли единствено за него.
– И тя ще прекара целия си живот в Щатите, така ли?
– Предполагам. Ако се омъжиш за американец, предполагам, че това става.
– Ами Люси...?
– О, Люси просто ще трябва да изпълнява каквото й се каже, по изключение. Но проблемът сега е кой ще я гледа, докато майка й се върне.
Кери не отговори. Тя просто стоеше там и държеше слушалката, едвам сдържайки се заради огромната вълна от ярост, която се надигаше в нея срещу майка й и сестра й. Бе се чувствала така и преди, много пъти, и несъмнено щеше и друг път да го изпитва, но не помнеше някога да е била толкова ядосана. Помисли си за Рандъл Фишер и тайно го наруга заради липсата му на такт, заради липсата му на въображение, на чувства. Все пак можеше да убеди Никола да уведоми семейството си, преди да я заведе прел олтара и да й сложи халката на пръста... Бе причинил такъв голям безпорядък, като лисица, която се е промъкнала в кокошарника и е станала причина за паникьосано кудкудякане и летяща във всички посоки перушина. Тя знаеше, че каквото и да кажеше, щеше да бъде погрешно, така че успя да предотврати безсмислената размяна на обиди, с която нямаше да се постигне нищо.
– Кери?
– Мамо... Мисля, че ще е най-добре да ти се обадя по-късно.
– Говори ли с Люси?
– Не. Още не. За пръв път чувам щастливата новина.
– Това със сарказъм ли го казваш?
– Не.
– Имаш ли ми номера? Тук, в Борнмът.
– Да, ще ти се обадя.
– Кога?
– Ще видим. Може би утре.
– Не отлагай много. Ще умра от притеснение.
– Знам.
– О, и, скъпа, ще си прекараш чудесна Коледа, нали?
– Чудесна - отговори Кери.
Тя остави слушалката и постоя така за момент, давайки си време да се успокои, да се съвземе и да се изправи с лице срещу фактите. Никола вече беше госпожа Рандъл Фишър. Бе се омъжила за него във Флорида, в „Параклиса на ангелите“. Кери се опита да си представи церемонията. Синьо небе и палми. Рандъл Фишер в бял костюм, а Никола в някаква измислена рокля, подходяща за събитието. Сигурно е имало и приятели, които са станали свидетели на събитието. Сигурно някой възрастен познат на Рандъл е завел Никола до олтара. И съпругата на стария познат е била облечена с рокля, дълга до глезените и с орхидеи на корсажа. И след церемонията са отишли в местния кънтри клуб, за да отпразнуват събитието заедно с всички, които са там.
Можеше да си го представи. И всъщност как точно или кога точно се бе случило, нямаше никакво значение, защото вече се бе случило и не можеше да се върне назад, а в същото време наоколо имаше толкова много емоционална разруха, която чакаше някой да се намеси, и Кери почувства, че просто не знае откъде да започне.
Люси. Люси бе първата. Беше научила радостната новина от майка си по телефона, беше затворила телефона и беше изчезнала. Но къде? Люси недолюбваше Рандъл Фишер и се бе разбунтувала по необичаен за нея начин само при мисълта да прекара две седмици в негова компания по Коледа, и то във Флорида.
Но сега...? Ако Никола постигнеше своето, това щеше да бъде за постоянно, завинаги. Люси на четиринайсет години щеше да бъде изкоренена, отведена в друга страна, друга култура, съвсем нов и вероятно неприветлив живот.
Изведнъж Кери я обзе тревога. Къде е Люси? Дали не бе затръшнала телефона и избягала тихо долу, през предната врата... към морето, към брега, към дюните, към суровия студ? Ако наблизо имаше скала, Кери лесно можеше да си представи как детето се хвърля от ръба й и намира смъртта си в скалите долу...
Треперейки от вълнение, тя се стегна, прогони страшните картини и се съвзе. Пое дълбоко въздух и се изкачи по стълбите към таванската стая на Люси. Почука. Не последва никакъв отговор Тя внимателно отвори вратата. Вътре цареше пълен мрак. Напипа ключа на лампата, запали я.
– Люси? - в гласа й се усети тревога.
Изпод синьо-бялата завивка се виждаше сърдит гръб, който нито помръдна, нито отговори, но Кери почувства облекчение, защото Люси поне беше тук, беше на сигурно място, не бе избягала от къщата, в тъмното, към дюните, към брега и към самотното море...