– Люси! - Тя влезе в стаята, затвори вратата и отиде до леглото, като седна на ръба му.
– Махай се.
– Скъпа, аз съм Кери.
– Не искам да говоря.
– Скъпа, знам. Обади се баба от Борнмът. Каза ми.
– Не ме интересува дали ти е казала. Няма значение. Всичко е съсипано вече. Всичко. Както винаги. Те винаги така правят.
– О, Люси... - Кери сложи ръка върху завивката, искайки да я утеши, но Люси я избута с рамо и отблъсна малката утеха на тази милувка.
– Искам да излезеш и да ме оставиш на мира.
Гласът й беше сподавен. Сълзи. Тя бе плакала и сега бе ядосана и изпълнена с неприязън. Кери разбираше това, но сърце не й даваше да я остави.
– Да си призная, мисля, че майка ти не биваше да постъпва така и определено не биваше да ти го казва по телефона, очаквайки да се зарадваш. Но май трябва да се опитаме да видим нещата от нейна гледна точка...
Изведнъж Люси отхвърли завивката и се обърна към Кери. Лицето й беше подпухнало и мокро от плач, косата й, която беше вчесала толкова внимателно, беше омотана и по бузите й падаха кичури. Гневът и отчаянието я загрозяваха. И Кери осъзна, че гневът й е насочен не само срещу майка й, но и срещу нея самата. Защото всички те бяха възрастни и нямаше нито един възрастен човек, на когото можеше да има доверие.
– Разбира се, че ще застанеш на нейна страна - изкрещя Люси. - Тя ти е сестра. Аз обаче я мразя. Мразя я заради всичко това, заради това, че аз никога не съм била от значение. Още повече сега. И няма да отида да живея в Щатите, във Флорида, в Кливланд или където и да било. И мразя Рандъл Фишер, и не искам да говоря за това. Искам само да остана сама. Махай се!
И тя се отдръпна от Кери, зарови лице във вече мократа възглавница и придърпа завивката върху главата си. И отново заплака, неспирно и неутешимо.
Кери направи нов, плах опит:
– Семейство Кенеди ще останат за вечеря...
– Не ми пука дали ще останат - се чу едва-едва изпод завивките.
– Мога да ти донеса вечерята тук.
– Не искам вечеря. Искам да се махнеш...
Кери не знаеше какво да прави, постоя за момент и после, като разбра, че няма смисъл да настоява, се изправи, излезе от стаята и затвори вратата.
Почувства се напълно смазана. Нямаше и най-малка представа, какво да направи. Стоеше най-горе на стълбището и чуваше гласовете на другите във всекидневната, които още седяха около камината. Избухнаха в безгрижен смях. Тя заслиза по стълбите и когато стигна до площадката, телефонът иззвъня за трети път тази вечер.
Не можеше да се случи нищо по-страшно вече. Тя вдигна слушалката.
– Ало.
– Кери? Кери, ти ли си?
– Никола?
– Да, пак съм аз. - Гласът й беше висок и възмутен. - Опитвам се да се свържа с вас цели десет минути вече. Люси ми затвори телефона. Опитах се да й кажа...
– Знам какво се опитваше да й кажеш.
– И тя ми затвори телефона. Не можах да довърша. Искам да я чуя пак. Иди да я извикаш. С какво право се държи така...
– Мисля, че има пълно право да се държи така. Тя си мислеше, че се обаждаш, да й пожелаеш весело прекарване на Коледата, а ти само изстреля новината, че си се омъжила за Рандъл Фишер, и очакваше тя да се зарадва.
– Трябва да се радва. Прекрасен нов баща, божествена къща, толкова страхотно място за живеене. Ако беше дошла с мен, щеше да видиш сама. Защо трябва все да е против това, което правя? Всичко правя за нея, не е ли време да започне да я е грижа за щастието на останалите? Не й ли пука, че аз съм толкова щастлива? Най-после...
– Никола...
– Майка е същата. Даже ненавижда това, че ще остана малко по-дълго, за да прекараме медения месец...
– Никола, нищо не ненавиждам. Радвам се за теб. Наистина. Но имаш дете, за което да мислиш, и тя не е бебе. Не можеш да очакваше да е на седмото небе, когато изглежда, че животът й се обръща с краката нагоре...
– Не искам да слушам повече. Не мога да разбера за какво толкова вдигате шум. Просто иди да я извикаш.
– Не, няма да отида. Не мога. Тя си е в стаята, увила се е в завивката и реве, та се къса. Опитах се да поговоря с нея, но тя е прекалено разстроена, за да говори даже с мен. А има и практически въпроси, които трябва да се уредят. След Нова година се връщаме в Лондон и Люси трябва да тръгне отново на училище. Кой ще се грижи за нея? Майка иска да остане в Борнмът.
– Не можеш ли поне това да направиш за мен?
– Нямам къща, в която мога да живея.
– Можеш да отидеш в апартамента на майка и да бъдеш с Люси. Да си с нея, когато тръгне на училище...
– Никола, чака ме нова работа...
– О, да, твоята кариера. Голямата ти кариера. Винаги е била по-важна от която и да било от нас. Трябваше да се сетя...
– Аз трябваше да се сетя, че не мога да очаквам по изключение да се замислиш и за другите, а не все за себе си.