Накрая проговори Табита.
– О, Боже! - възкликна тя, което беше недотам уместно, но изпълнено със съчувствие изказване.
– Но тя няма защо да живее в Щатите - каза с надежда Елфрида. - Не може ли да се запише в пансиона на училището си?
– Училището е дневно. Пък и винаги има училищни ваканции.
– Майка ти...?
– Знаеш много добре, че майка ми никога няма да се справи с това сама. Дори няма и да се опита.
– Може би бащата на Люси...
– Безнадеждно е. Втората му съпруга не би дала и дума да се обели за това.
– Но...
– Това е просто нелепо... - Чу се още един глас в спора или обсъждането, или каквото и да беше това. Беше се обадил Рори Кенеди.
С известна изненада Кери извърна глава към него и видя, че той се е изправил, не седи вече удобно на килимчето, а стои прав, с гръб към огъня и сините му очи горят от възмущение. Всички бяха изненадани и никой не го прекъсна.
– Това е нелепо. Всички се въртите в кръг, сякаш е решено, че Люси ще се върне в Лондон, като че ли не се е случило нищо. Но тя не може да отиде там. Достатъчно потисната се чувства там - Люси го сподели с мен. А случващото се сега прави още по-невъзможно връщането й в Лондон. Тя няма много приятели, няма истински дом, никога не се е чувствала обичана. Люси е истински щастлива тук, при Елфрида и Оскар. В Крийгън. Тя ми каза, че никога не е била толкова щастлива. Не иска да се връща в Лондон. Така че не я карайте да се връща там. Оставете я тук. Може да живее при Елфрида и Оскар. Мама и татко ще са наоколо, както и Клода, а и Люси вече се е сприятелила с нашите приятели. Може да ходи на дневното училище в Крийгън. Татко може да уреди това с господин Макинтош. Той ще я вмести някак. Според мен това трябва да направите. Мисля, че ако я оставите да се върне в Лондон без каквито и да било изгледи за бъдещето, би било престъпление. Нещастните тийнейджъри са способни на всякакви ужасни и глупави неща. Всички сме наясно с това. Люси ви принадлежи на вас много повече, отколкото на майка си. Значи мястото й е тук. Мисля, че имате морална отговорност да сторите правилното нещо за нея. Тоест да я оставите тук, в Крийгън.
Рори се бе зачервил целият от топлината и от силните си чувства. За момент стаята се изпълни с тишина. Останали без думи от изненада, всички възрастни гледаха Рори с уважение. Смутен, Рори вероятно реши, че е прекалил. Той ритна килимчето и се извини:
– Може би не беше на място. Извинете. Отново настъпи тишина. След това Питър Кенеди нежно отмести Табита от коленете си и се изправи, като застана до сина си.
– Беше на място - той сложи ръка върху рамото на момчето. - Мисля, че си прав. Добре го каза, Рори.
Люси лежеше, вперила поглед в скосения таван на стаята си. Изтощена от плач, започна да се чувства гузна, че се държа така с Кери. Тъй като нямаше навика да изпада в истерия, сега не беше сигурна как трябва да се държи. Нищо нямаше да е наред, докато не се извинеше на Кери, която щеше да я прегърне и да й прости, но тя просто не можеше да се надигне от леглото, да си среши косата, да си измие лицето и да слезе при останалите. Семейство Кенеди бяха още там и щяха да останат за вечеря, но това само усложняваше нещата.
Болеше я главата, беше съсипана, но и страшно гладна. Сети се за удоволствието, което изпита, когато затръшна телефона на майка си, която се обаждаше чак от Съединените щати, за да й каже, че вече се е омъжила за Рандъл Фишер, че Люси има нов баща, че всички ще заживеят щастливо в разкош, в уютната топлина, създавана от Гълфстрийм във Флорида. Докато слушаше майка си как чурулика възхитена и, както винаги, нехаеща за чувствата на другите, Люси почувства, че й идва много, че не може да чуе и дума повече, и просто затвори телефона.
Сега, сама и отчаяна, се обвиняваше, че се е държала като страхливка. Че е трябвало там, на място, докато още говореха по телефона, да излее върху майка си с пълна сила цялото си възмущение и изненада. Трябваше веднага да й каже, че я ужасява самата мисъл да я изкоренят, да я принудят да се премести в чужда страна и да приеме факта, че целият й живот ще се обърне с краката нагоре.
Но сега беше късно.
Мечтаеше да е по-голяма. Ако бе на осемнайсет, тя нямаше да се подчини. Можеше да остане там, където й е познато и където се чувства сигурна, да си подреди живота и да си подготви бъдещето. Но четиринайсет беше отчайваща възраст. Прекалено голяма, за да я мъкнат насам-натам като колет. И прекалено малка, за да е независима. И досега нещата вече бяха достатъчно зле. Сега бяха станали - или започваха да стават - непоносими.
Над леглото, над главата й, беше прозорецът. През стъклото тъмнината ставаше непрогледна поради отражението на уличните лампи. Но тя видя една звезда и си представи как прозорецът се отваря бавно и я лъхва леденият морски въздух, ухаещ приятно, и как тя, сякаш движена от някаква неустоима сила, става от леглото и излита през люка, а планетата остава зад нея и звездите стават все по-големи с всяка изминала секунда... Щеше да се насочи като ракета към Луната и нямаше никога повече да се върне.