– Прелестна си - заяви той.
– Най-после чиста. Страхотна вана.
И тя пусна чантата си на земята, намести се в другия фотьойл и се огледа доволно, като видя някои снимки - едни й бяха познати, а други - не. Огънят в камината, кани със сухи декоративни треви, семейни снимки в сребърни рамки и няколко красиви стари мебели. Нямаше място за повече.
– Превърнали сте мястото в очарователна къща - каза тя.
– Аз нищо не съм направил, Елфрида. Всичко дължа на Серена. Искаш ли чаша вино?
– Прекрасно, благодаря. Сякаш се намираш в друг свят, много по-различен от този, в който живя, нали? Къщата в Кемпдън Хил, всекидневното пътуване за работа в центъра, официалните вечери и всички високопоставени познати.
Той беше в другия край на стаята и й наливаше вино. Не отговори веднага, но, изглежда, обмисляше думите й. Върна се при нея, подаде й чашата с виното и отново седна в широкото кресло. Погледите им се прехвърлиха над килимчето пред камината и се срещнаха.
Тя каза:
– Извинявай.
– За какво?
– Че съм толкова нетактична. Знаеш, че никога не мисля, преди да говоря.
– Не си нетактична. Просто казваш истината. Права си. Друг свят, и то свят, за който не съжалявам. Стремеж към повече пари, пращане на момичетата в правилното, невероятно скъпо училище. Наемане на слуга всеки път, когато имахме вечерно парти. Преустройване на кухнята, защото Харли Райтс от другата страна на площада беше преустроил тяхната и Доди не можеше да се примири да остане по-назад. Постоянно се притеснявах за приходите, за състоянието на стоковата борса, за изискванията на банката, за вероятността да бъда съкратен. Понякога не спях по цели нощи. И то заради глупости. Но трябваше да я напусна, за да разбера всичко това.
– Сега всичко наред ли е с теб?
– В какъв смисъл?
– Предполагам финансово.
– Да, добре сме. Дори много добре. Нямаме много, но не ни и трябва.
– От какво живеете? От кокошките ли?
Той се засмя.
– Едва ли. Но покрай тях сме заети и снасят по нещо. През лятото даваме квартира и това помага, но разполагаме само с една стая, твоята, и с общата баня, така че не можем да вземаме много. Има една изоставена барака между нас и фермата и от време на време мислим да я приспособим като пристройка за курортисти, но е много работа и все го отлагаме. Серена още работи, прави букети и разни декорации с цветя за сватби, партита и други подобни, а Бен и Ейми получават отлично обучение в местното училище. За мен беше цяло откритие да видя колко просто може да живее човек.
– И щастливо, нали?
– По-щастливо, отколкото някога съм предполагал.
– А с Доди какво стана?
– Живее в един апартамент близо до Хърлингъм, много престижен, с гледка към реката. Никола е с нея. Бракът й се разпадна съвсем, така че двете са вързани една за друга и несъмнено си лазят по нервите взаимно.
– А детето на Никола?
– Внучката ми Луси. На четиринайсет е вече. Горкото дете, и то е там. Едва ли й е много весело, но не мога да направя много по въпроса. Опитах се да я поканя у нас да поостане, но Никола ме нарече престъпник, а Серена - вещица, и отказа да я пусне да ни дойде на гости.
Елфрида въздъхна. Тя разбираше прекрасно безизходната ситуация.
– Ами Кери?
– Още е в Австрия или някъде си. Намери си добра работа в една туристическа агенция, доста отговорна позиция.
– Виждате ли се?
– Последния път, когато бях в Лондон, обядвахме заедно, но рядко ни се засичат пътищата.
– Не се е омъжила, така ли?
– Не.
– А тя идвала ли е тук?
– Не, но поради благородни причини. Не иска да ни се натрапва, не иска да поставя Серена, Бен и Ейми в неудобно положение. Във всеки случай вече е на трийсет, не е дете. Има си свой живот. Ако иска да дойде в Ембло, знае, че е достатъчно само да звънне един телефон.
Той млъкна, за да остави чашата, посегна за цигара и я запали.
Елфрида каза:
– Не си се предал.
– Не, не съм и нямам такова намерение. Това обидно ли е за теб?
– Джефри, нищо в целия ми живот не е било обидно за мен. Знаеш го много добре.
– Изглеждаш прекрасно. Как се чувстваш?
– Пак прекрасно, предполагам.
– Не си ли прекалено самотна?
– Минава ми.
– Беше жестоко това, което ти се случи.
–С Джимбо ли? Милият. Беше по-жестоко за него, отколкото за мен. Бавно съсипване на една прекрасна, блестяща личност. Но не съжалявам, Джефри. Знам, че не живяхме дълго заедно, но онова, което споделихме, беше специално. Няма много хора, които постигат такова щастие, дори да е за година-две.