Елфрида закопня да я купи. Не за себе си, а за подарък. Помисли си, че ако Джимбо беше жив, щеше да я купи за него, защото картината беше точно това, което той щеше да хареса много. Представи си как му я дава, как я донася в къщата му в Барне, където двамата бяха толкова невероятно щастливи заедно. Щеше да го гледа как я разопакова, щеше да наблюдава лицето му, а то щеше да изразява наслада и удоволствие.
Образът на картината се разлюля и се изпълни с вода. Елфрида разбра, че очите й са пълни със сълзи. Никога не беше плакала за Джимбо. Винаги беше тъгувала вътре в себе си и се опитваше да се научи да живее със студената самота на съществуването.
Мислеше си, че го беше постигнала, но явно не беше успяла. Запита се дали не е жена, която не може да живее без мъж, но дори и това да беше вярно, нямаше какво да се прави.
Сълзите й пресъхнаха. Смешна работа. Беше на шейсет и две, плачеше като момиче, изгубило любовта си, но въпреки това стоеше там и гледаше картината, като продължаваше да копнее за нея. Искаше да сподели удоволствието си с някого, искаше да дава.
Хрумна й, че може да я купи за Оскар Блъндъл. Но Оскар не беше просто Оскар. Той беше едната половинка от Оскар и Глория, а Глория щеше да бъде безкрайно учудена от такъв подарък. Елфрида я чу да казва подигравателно: „Елфрида, ама ти сериозно ли? Та това са просто един куп форми. Едно четиригодишно дете ще нарисува нещо по-хубаво. Кое е горе и кое е долу? Честна дума, Елфрида, ще ме умориш от смях! Как може да харчиш пари за такова нещо? Обрали са те“.
Не, това не беше добра идея. Тя с неохота се откъсна от витрината на галерията, остави уличките зад гърба си и тръгна по една пътека, която криволичеше нагоре към древната площ, която разделяше двата плажа. Докато се качваше нагоре, вятърът ставаше все по-силен и когато стигна плоския връх, Елфрида се оказа заобиколена от море и небе от цялата синя извита рамка на хоризонта. Чувстваше се така, сякаш бе в морето. Намери една пейка и седна на нея, загърната в овчето си кожухче, с пакети около себе си като стара пенсионерка, изтощена от пазаруване. Но тя беше не просто една стара пенсионерка. Тя беше Елфрида. Тя беше тук, беше оцеляла, продължаваше да живее, но за какво? Една чайка, която търсеше остатъци от нечий пикник, се спусна от небето и кацна в краката й. Очите й бяха студени и търсещи и Елфрида се засмя на агресията й. Усети, че копнее за компания и по-точно - за компанията на Оскар. Искаше да бъде с него за един ден, за да можеха след връщането й в Дибтън да говорят за вятъра, за морето, за чайката, да си спомнят и да се насладят на вълшебството на един специален миг.
Може би това беше най-лошото - да няма с кого да си спомняш за преживените неща.
Когато дойде време да се връща в Дибтън, Елфрида не можеше да повярва, че е прекарала цял месец в Ембло. Толкова бързо бяха изминали тези седмици. Разбира се, семейството се опита да я убеди да остане.
– Добре си дошла, за колкото време пожелаеш - каза й Серена и Елфрида знаеше, че е напълно искрена. - Ти си страхотна - едновременно и майка, и сестра, и приятелка. Ужасно ще ни липсваш.
– Много сте мили, но трябва да се върна, трябва да подхвана отново нишката на живота си там.
– Ще дойдеш ли пак?
– Опитайте се да ми попречите.
Искаше да тръгне, колкото се може по-рано, така че да пристигне в Дибтън, преди да се стъмни - в осем сутринта беше готова и Джефри вече товареше колата й. Малкото семейство я наобиколи. Ейми се бе просълзила.
– Не искам да си тръгваш, искам да останеш.
– Гостите не остават вечно, скъпа моя Ейми. Време е да си тръгвам.
Хорацио също се оказа нелоялен и не искаше да си тръгва. След като го вкарваха в колата, той непрекъснато изскачаше навън и накрая трябваше да го завлекат за каишката му, да го сложат на задната седалка и да заключат вратата. Той гледаше през прозореца, косматото му лице беше жално, а тъмните му очи - изпълнени с мъка.
Бен каза:
– Мисля, че той също ще заплаче.
Ейми и Бен още не бяха облечени и изглеждаха много смешно с пухените си якета и гумените ботуши върху пижамите. Когато брат й каза това, Ейми се просълзи и майка й се наведе, вдигна я и я гушна.