– Била съм в Шотландия само веднъж. В Глазгоу преди много, много време, когато бях на турне. Имахме малко публика и дъждът не спря да вали - Тя се порови из ръкава си за кърпичка, намери една и се изсекна. - И аз не разбирах нито дума от това, което ми говореха.
– Те говорят на свой, глазгоуски език.
– Тогава не беше смешно.
– И сега не е, но както винаги, успя да ме разсмееш.
– Нещо като клоун ли?
– Не клоун, а скъпа, забавна приятелка.
CAM
В седем часа на мрачната сутрин в първия петък на декември Сам Хауърд влезе с количката с багажа си в залата за пристигащи пътници на летище Хийтроу. Оттатък преградата цареше обичайната суматоха при посрещането на пътниците от пристигналия самолет - възрастни двойки, младежи в спортно облекло и уморени майки, носещи малки деца. Освен това имаше и униформени шофьори за ВИП пътниците - за съжаление Сам не беше от тях, - както и неидентифицирани мъже, които държаха над главата си тайнствени надписи, изписани с главни букви. Единият беше Г-Н УИЛСЪН, а другият -ДБДУЛ АЗИС КОНСОЛИДЕЙТИД ТРЕЙДЪРС.
Нямаше кой да посрещне Сам, нито съпруга, нито шофьор. Нямаше приветствия, дори и протоколни. Той знаеше, че извън затоплената сграда на летището щеше да бъде много студено, от една страна, защото бяха предупредени каква е температурата в Лондон, преди да кацнат, и от друга страна, защото всички посрещачи бяха загърнати в пухени якета, с ръкавици, шалове и вълнени шапки. В Ню Йорк беше студено, но студът беше сух, свеж, стимулиращ. Над Ийст Ривър духаше хапещ вятър и всички знамена по мачтите се развяваха под напора на неговата сила.
Количката беше неудобна, беше натоварена с два куфара, огромна американска чанта за голф и дипломатическото му куфарче. Той я насочи към автоматичната врата на изхода и излезе във влажния студ на английската черна зимна утрин. Отвън се нареди на опашката за такси. Наложи се да чака само пет минути, но и това беше достатъчно, да замръзне от главата до петите. По някаква причина таксито беше покрито с имитация на вестникарски текст, а шофьорът бе намръщен мъж с мустаци на морж. Сам се надяваше, че няма да е много разговорлив, защото не беше в настроение за приказки.
– За къде, господине?
– Уондсуърт, моля. Ес Дабъл Ю 17. Фортийн „Боли Роуд“.
– Качвайте се.
Шофьорът не положи усилия да помогне с багажа, явно смятайки, че Сам е млад и здрав и ще се оправи самичък. Затова Сам качи всичко в колата, сложи стиковете за голф на пода, избута назад празната количка, седна в колата и затръшна вратата след себе си. Таксито потегли и чистачките му заработиха с бясна скорост.
Сам премръзна, докато чакаше на опашката. Затова сега вдигна яката на тъмносиньото си палто и се облегна назад върху найлоновия калъф на седалката. Прозя се. Чувстваше се уморен и мръсен. Беше пътувал в бизнес класа с няколко други бизнесмени, но преди да кацнат, те дискретно бяха посетили тоалетната, за да се измият, да се избръснат, да си сложат вратовръзка и, с две думи, да се освежат. Вероятно горките те имаха срещи рано сутринта. Той нямаше толкова рано среща и беше благодарен за това. Първият му уговорен час беше за понеделник в дванайсет и половина, когато трябваше да се представи в „Уайтс“ за обяд със сър Дейвид Суинфийлд - президент на „Стърок и Суинфийлд“, най-високопоставения шеф на Сам. Но дотогава Сам разполагаше с времето си.
Той се прозя отново и прокара ръка по драскащата си набола брада. Със сигурност трябваше и той да се обръсне. Нямаше да се чувства като някакъв скитник. Изведнъж му хрумна, че в старите си ежедневни дрехи - дебел пуловер, чифт изтъркани дънки и мокасини, вероятно изглежда точно така. Очите му бяха сухи и драскаха от безсъние, защото през нощта, вместо да спи, чете книгата си. Стомахът му също малко го смущаваше вероятно защото бе ял много в два часа през нощта.
Таксито спря на червен светофар. Изведнъж шофьорът проговори, подхвърляйки през рамо един въпрос.
– На почивка ли бяхте?
– Не - отговори Сам.
– Питам заради стиковете за голф.
– Не.
– Тогава по бизнес.
– Може да се каже. Работих в Ню Йорк шест години.
– Охо! Как ви хареса мястото?
– Нищо му няма. Добре е. Човек свиква.
Дъждът струеше по прозореца.
– Утрото не е много приятно за прибиране вкъщи.
Светофарът светна зелено. Те потеглиха отново.
– Не е - съгласи се Сам. Но не добави: „Аз не се връщам вкъщи“. Защото в момента нямаше дом. И това отговаряше на образа на скитник. За пръв път в живота си, а той беше на трийсет и осем години, Сам нямаше собствен дом.