– Не се задържай там прекалено дълго - му казаха те. - Върни се бързо.
Но Ню Йорк го чакаше и още с пристигането му градът го завладя. Той се гмурна в живота като пате във вода, наслаждавайки се на всичко от стимулиращия космополитен, претопяващ различията град. Живееше в Грийнуич Вилидж, но след като се ожени за Дебора, тя го убеди да се премести и двамата заживяха в луксозна къща на „Ийст Севънтийнт Стрийт“. Винаги му харесваше предизвикателството на новия дом, на новата обстановка. Малко боядисване, преместване на мебелите, окачване на картините. Но Дебора не искаше старите мебели от Грийнуич Вилидж в новото си разкошно жилище, пък и беше наела вътрешен дизайнер, който щеше направо да умре, ако провисналият стар кожен диван делеше мястото с неговите подбрани по цвят мебели. Имаше малко по-сериозни разговори на тая тема, но не прекалено, защото Сам обикновено отстъпваше и в крайна сметка беше щастлив старият кожен диван да отиде в домашния му офис заедно с компютъра и факса. На дивана той се чувстваше добре и понякога през уикендите, когато Дебора мислеше, че Сам работи извънредно, той си лежеше на нето и гледаше мач по телевизията.
Неговите жилища. „Ийст Севънтийнт Стрийт“ беше последното и вече го нямаше. Беше си отишло заедно с Дебора. Тя нямаше скрупули. Каза му директно, че си тръгва. Беше се уморила от това винаги да я изместват „Стърок и Суинфийлд“ и да е омъжена за работохолик. Разбира се, имаше и друг мъж. И когато тя му каза кой е, Сам беше едновременно и възмутен, и притеснен за бъдещето на Дебора. Той сподели това с нея, но Дебора остана твърда. Вече беше късно и той не можеше да я убеди в обратното.
Беше ядосан, но и наранен. Беше учуден и отвратен. Сети се за старомодната дума „рогоносец“. „Аз съм рогоносец. Сложили са ми рога. “ В същото време я разбираше. Сутринта, след като тя си тръгна, в офиса го посрещнаха бегли погледи и съчувствени лица. Някои от колегите му проявяваха прекалена сърдечност, като го удряха приятелски по рамото и му показваха, че го подкрепят и че са на разположение, ако има нужда от тях. Други, които никога не го бяха харесвали особено много, като например Лими, бяха видимо развеселени от ситуацията и приличаха на котки, намерили сметана. Сам разбра, че вероятно всички имаха представа за събитията освен него, главния герой в драмата, който беше научил последен.
През деня Майк Пасано се подаде през отворената врата, влезе и седна на ръба на бюрото му. Известно време си говориха за ежедневната работа, после Майк каза:
– Съжалявам за Деби. Исках да ти го кажа.
– Благодаря.
– Не че е голяма утеха, но поне нямате деца, които да усложнят нещата.
– Да.
– Защо не дойдеш някой път за вечеря?
– Всичко е наред, Майк.
– Добре, поканата си остава в сила.
Сам продължи да тлее около шест седмици. В офиса си намираше извинение да остава дълго след като другите си бяха тръгнали, и накрая се връщаше в празния апартамент, където нямаше нищо за ядене. Понякога се отбиваше в някой бар, изяждаше един сандвич и изпиваше едно уиски. Или две. За пръв път в живота си страдаше от безсъние и през деня го обхващаше някакво непознато безпокойство, сякаш не само бракът му, но и всичко друго се беше сринало.
Майк Пасано каза:
– Вземи си отпуска.
Но това беше последното нещо, което Сам искаше. Постепенно му стана ясно, че Ню Йорк му е омръзнал. Искаше си Англия. Искаше да се върне вкъщи. Искаше облачното небе, зелените поля, топлата бира и червените автобуси.
Тогава една вечер, когато беше стигнал върха на отчаянието си, телефонът в апартамента иззвъня. Беше сър Дейвид Суинфийлд от Лондон.
– Удобно ли е да говорим, Сам?
– Винаги е удобно.
– Чух, че нещата при теб не вървят много гладко.
– Лошите новини се разчуват бързо.
– Майк Пасано ми каза. Говорихме тази сутрин. Съжалявам.
– Благодаря.
– Искаш ли промяна?
Сам беше предпазлив:
– Какво имате предвид?
– Нова идея, нова задача, нещо в твоята област. Може да се окаже интересно.
– Къде?
– Великобритания.
– Искате да напусна Ню Йорк?
– Беше там шест години. Ще говоря с Майк.
– Кой ще ме замести?
– Лоуъл Олдбърг.
– Той няма опит.
– И ти нямаше.
Сам трябваше да уточни нещата.
– Понижавате ме в длъжност ли? - попита той директно.
– Не. Просто маневра - нагоре и настрани. - Настъпи пауза. - Имаме нужда от теб, Сам. Тук. Искам да се върнеш. Мисля, че вече с време да си дойдеш.
Къщата на „Боли Роуд“ беше триетажна викторианска вила с градина към улицата, която обаче беше превърната в паркинг. Тихата улица беше обрамчена от двете страни с коли, което показваше, че районът е заможен. Имаше и дървета, в момента бяха без листа, но през лятото със зеленината си щяха да създават чувството за провинциален пейзаж или приятно предградие далеч от центъра на Лондон.