– Здравейте.
Те го гледаха онемели и не отговаряха.
– Поздравете и вие - каза им Нийл.
Лео каза:
– Мислех, че ще имаш каубойска шапка.
– В Ню Йорк не се носят каубойски шапки, глупчо - поправи го сестра му.
– Какво носят тогава?
– Сигурно нищо не носят.
– Кой не носи нищо? - Джейни влезе през вратата, облечена по същия начин като малкия си син, и разтвори ръце за приветствена прегръдка.
– О, Сам, откога не сме се виждали! Толкова се радвам, че си тук!
Той се изправи, тя го прегърна и го целуна.
– Защо не си се обръснал, дивак такъв?
– Домързя ме.
– От сто години не сме те виждали. Надяваме се, че ще останеш завинаги. Дейзи, никога няма да изядеш тези шоколадови топчета. Сложи половината в паничката на Лео.
Вкъщи беше тихо. Стопаните бяха излезли. Нийл отиде в офиса си както всеки ден, а Джейни закара децата на училище. Показаха на Сам стаята му и банята. Той си взе отпускаща вана, обръсна се и след това, загърнат в хавлиения халат, който висеше на вратата на банята, се пъхна в леглото. Вече беше светло. През прозореца се виждаха клоните на един явор. Минаваха коли и гумите им свистяха по улицата. Високо в небето имаше самолет. Сам заспа.
През по-голямата част от уикенда валя дъжд. Но в понеделник сутринта беше сухо и дори на места зад движещите се облаци надничаше ясно небе. След като в събота гледа един прогизнал футболен мач, в неделя организира дълга мокра разходка в Ричмънд Парк и издържа една безкрайна игра на „Монополи“ след вечеря, сега Нийл огледа ясното утринно небе и каза с леко огорчение в гласа:
– Това е законът на Мърфи - и отиде на работа.
След това тръгнаха децата. Една съседка ги взе, за да ги закара в училището. В къщата се появи красива черна жена от Ямайка и започна да обикаля с прахосмукачката, а Джейни излезе по магазините.
–Искаш ли ключ? - попита тя Сам. - Аз ще се прибера след четири часа.
– Тогава нямам нужда от ключ.
– Кога ще се прибереш?
– Нямам представа.
– Добре. - Тя се усмихна, целуна го по бузата и му пожела успех.
Сам не се бави много след това. Беше облечен подходящо за важната среща и като закопча палтото си, излезе въоръжен с чадъра на Нийл в случай на неочакван порой. Затвори предната врата под звуците на гласа на жената от Ямайка, която пееше химни, докато търкаше ваната. В дванайсет и двайсет и пет той пристигна на „Сейнт Джеймс Стрийт“, представи се на портиера в „Уайтс“ и понита за сър Дейвид, Суинфийлд. Казаха му, че сър Дейвид е в бара и очаква гост.
В три и половина те излязоха от клуба, слязоха по стълбите на улицата, където ги чакаха колата и шофьорът на сър Дейвид. Сър Дейвид предложи на Сам да го закара, но той учтиво отказа. Сбогуваха се и Сам остана да гледа след голямата черна лимузина, която се включи в потока на движението и изчезна в посока на „Пикадили“.
Той се обърна и пое към Уондсуърт, да повърви пеша, поне донякъде. Мина покрай Грийн Парк, после - през „Белгрейв Скуеър“, „Слоун Стрийт“ и „Кингс Роуд“. Денят вече умираше и уличните лампи светваха. Витрините на магазините блестяха с всичките украси за Коледа и с примамливите търговски реклами. Изведнъж Сам се сепна. Толкова беше погълнат от себе си, че беше забравил за Коледа. Месеците, които се бавеха в някои отношения, препускаха с бясна скорост в други. Коледа. Нямаше представа, къде щеше да бъде за празниците, и не можеше да се сети за някой, който би очаквал подарък от него. Тъжна истина, която не му правеше чест.
Но мисълта за подаръците го подбуди към действие и той влезе в един магазин за цветя, където купи огромен букет от бели кремове зa Джейни. Малко по-нататък спря в един винарски магазин и купи бренди и бутилка шампанско за Нийл. Натоварен с подаръците, се сети за децата, за Дейзи и Лео. И на тях трябваше да занесе нещо, но в момента не можеше да измисли какво би им харесало. Трябваше да ги попита. След като вече два дни беше в тяхната компания, беше сигурен, че ще си пожелаят нещо.
До „Края на света“ силите му се бяха изчерпали, пък и беше започнало да вали отново. Бе почти пет часа и движението беше в своя час пик, пълзейки със скоростта на охлюв. Но след около пет минути той успя да спре такси и даде адреса на шофьора. Пресичането на Уондсуърт Бридж отне невероятно много време и когато най-после поеха по „Боли Роуд“ и той видя приветстващите светлини зад дръпнатите завеси на номер четиринайсет, почувства, че се прибира вкъщи.