– О, бонбони, колко мило от твоя страна. Трябва да ги скрия от децата. Пеша ли дойде от метрото, или успя да вземеш такси? Дай ми палтото си да го закача. Нийл е в хола.
Вратата се отвори, двамата мъже вече бяха станали и Нийл пристъпи напред, за да поздрави госта, когото домакинята беше поканила в стаята.
– Здравей.
– Нийл! Боже Господи, колко е хубаво да те видя пак! Не си спомням откога не сме се срещали. Много мило от ваша страна да ме поканите.
– За нас е удоволствие.
Джейни каза:
– Виж какво ми донесе!
Тя се беше преоблякла за вечерта с черни кадифени панталони и бяла копринена блуза. Но не беше свалила още готварската престилка на червени и бели райета. Тя показа скромна кутийка с ментови шоколадови бонбони „Афтър Ейт“.
– Разкошни са.
– Малко нещо. Опитвам се да си спомня колко години минаха, откакто не съм ви виждал. Кога беше онзи обяд с родителите ти, Джейни? Много, много отдавна.
Застанал с гръб към камината, Сам огледа новодошлия. Той беше към края на шейсетте, но осанката и маниерите му бяха като на далеч по-млад мъж. Вероятно преди е бил привлекателен посвоему, но сега лицето му беше остаряло, бузите му бяха прошарени от червени венички, а подстриганите му мустаци бяха пожълтели от тютюна също като пръстите му. Косата му беше бяла, пооредяла, но доста дълга. Очите му бяха блестящи, бледосини, а лицето и ръцете му - почернели от слънцето и покрити с кафяви старчески петна. Беше облечен в сив вълнен панталон, кафяви велурени обувки, тъмносиньо сако със златни копчета и риза на сини и бели райета. Изпод високата му колосана яка се спускаше богато надиплена копринена вратовръзка с ярки нюанси на червено, жълто и тюркоазенозелено. На китката си имаше златен часовник, а носеше и златни ръкавели. Явно беше се постарал да изглежда добре и от него лъхаше силно на „О Соваж“.
– Да, много отдавна - каза Джейни. - Най-малко седем години. Докато още живееха в Уилдшър. Нека да ви представя един на друг. Това е Сам Хауърд, който ни гостува от известно време. Сам, това е Хю Маклелън.
– Приятно ми е.
– Радвам се да се запознаем.
Те си стиснаха ръцете.
– Сам и Нийл са приятели открай време. Още от училище.
– Няма по-добър приятел от стария приятел. Боже, задръстванията в Лондон са ужасни. Никога не съм виждал толкова много коли една до друга. Трябваха ми петнайсет минути, за да хвана такси.
– Къде си отседнал? - попита Нийл.
– В моя клуб, разбира се. Но не е както преди. Дадох бакшиш на портиера, но можех и да си го спестя, а заедно с това и проблемите.
– Да ти налея нещо за пиене, Хю?
Хю видимо се освежи.
– Отлично предложение - той огледа масичката с бутилките и чашите. - Джин с тоник, ако ми позволиш.
Той се потупа по джобовете:
– Нямаш нищо против да запаля, нали, Джейни?
– Не, разбира се. Някъде трябва да има и пепелник.
Тя се огледа наоколо, намери пепелник на бюрото си, изпразни го от кламерите и го сложи на масичката до дивана.
– Ужасно е, че в днешно време никой не пуши. Ню Йорк е кошмар. Само да запалиш и идва някой и те застрелва. - Той извади от джоба на сакото си сребърна табакера и от нея - цигара, която запали със златна запалка. Издуха облаче от дим и веднага се успокои и протегна ръка, за да вземе чашата си от Нийл. - Бог да те благослови, скъпо момче. Наздраве!
– Искаш ли нещо за пиене, Джейни?
– Имам чаша вино в кухнята - чашата на готвача. Като казах вино, Нийл, би ли дошъл да отвориш една бутилка за вечерята?
– Разбира се, извинявай, трябваше досега да съм я отворил. Хю, извини ме за момент. Седни, настани се удобно, Сам ще ти прави компания.
След като излязоха и затвориха вратата, Хю направи точно това, за което го бяха поканили. С питието си и с пепелника на една ръка разстояние той се настани в единия ъгъл на дивана, подпря ръка на облегалката му и се отпусна на меките възглавници.
– Много приятна къща. Никога не съм идвал тук. Последния път, когато им гостувах, още живееха във Фулъм. Познавам Джейни от малко момиче. Приятели сме с родителите й.
– Тя ми каза. Идвате от Барбадос, нали?
– Да. Имам къща в Спейтстаун. Идвам в Лондон от време на време просто за да видя как са тук нещата, да проверя моя брокер, да се подстрижа, да посетя шивача си. Тъжната истина е, че приятелите ми оредяват. Всеки път когато дойда, някой от тях е опънал петалата. Много тъжно. Да, всички остаряваме.
Той угаси цигарата си в пепелника, отпи голяма глътка от своя джин с тоник и погледна Сам с любопитство.
– На ваканция ли сте?
– Може да се каже. Няколко дни.
– В коя област на бизнеса работите?
– Вълнени платове - и понеже не искаше да говори повече за себе си, Сам продължи: - От колко време живеете в Барбадос?