„Пожелавам ти приятен ден. В хладилника има бекон и портокалов сок. Дейвид ще закъснее довечера, но аз ще бъда вкъщи в обичайното време. Ако минеш през „Сейф Уей“, би ли купила някакъв зеленчук за вечеря, например карфиол, и чай лапсанг сучонг? Целувки, Сара.“
Кери стопли вода, направи си кафе и сложи хляб в тостера. После изпи кафето, но не изяде препечената филийка. Телефонът седеше на шкафчето и я гледаше укорително като гузна съвест. Докато изпие три чаши кафе, стана десет без петнайсет. Нямаше съмнение, че дори Доди Сътън бе станала вече. Тя взе слушалката и набра номера. Дъждът се стичаше по прозореца. Кери чу телефона да звъни и зачака.
– Ало.
– Мамо!
– Кой се обажда?
– Кери.
– Кери? От Австрия ли се обаждаш?
– Не, от Лондон. Тук съм, у дома.
– На „Ранфърли Роуд“ ли?
– Не, „Ранфърли Роуд“ е даден под наем за три години с тримесечно предизвестие от двете страни. Без дом съм в момента.
– Тогава къде си?
– В Пътни, при приятели. Само реката ни дели.
– Откога си тук?
– От около седмица. Но бях много заета, иначе щях да ти се обадя по-рано.
– Седмица? Това ваканция ли е? - гласът на Доди звучеше въпросително. Сякаш по някакъв начин дъщеря й се шегуваше с нея.
– Не, не е ваканция. Напуснах работата си. Реших, че съм се задържала прекалено много на едно място.
– Все си мислех, че ще си останеш там вечно. Не сме те виждали с години. Какво се случи?
– Нищо не се е случило. Приеми го като хрумване.
– Ще си намериш ли друга работа?
– Ще трябва. Виж, мамо, искам да дойда да те видя. Вкъщи ли си днес?
– Сутринта съм вкъщи. Следобед съм на партия бридж със старата Лейла Максуел. Горката, има перде и на двете очи и почти не вижда картите. Но това е най-малкото, което мога да направя за нея.
Кери беше настоятелна:
– Тогава да се видим по обед.
– Искаш да кажеш при мен?
– Ще обядваме навън, ако предпочиташ.
– Не. Ще се оправя. Супа и пастет с хляб. Става ли?
- Супер. Как е Никола?
– Горкото ми момиче! Такава драма...
Сърцето на Кери се сви.
– Драма ли?
– Мисля, че е полудяла. Ще ти кажа повече, като дойдеш. - Настъпи пауза, след която явно Доди беше осенена от някаква блестяща идея: - Всъщност всичко това може да е за добро. Идването ти вкъщи, искам да кажа. Тя ще се върне за обяд, но може би ще е добре да дойдеш малко по-рано, за да поговорим насаме за всичко.
Кери си помисли, че май щеше да е по-добре, ако изобщо не се бе обадила.
– Как е Люси? - попита.
– И Люси е тук. Днес не е на училище, защото ремонтирали отоплението. В стаята си е. Учи за някакви изпити. Прекарва повечето време в стаята и не ни пречи.
– Бих искала да я видя.
– О, ще я видиш, разбира се. В колко ще дойдеш?
– В единайсет и половина. Сигурно ще дойда пеша.
– Нямаш ли кола?
– Имам, но малко движение няма да ми навреди.
– Времето е ужасно.
– Ще го преживея. До скоро, мамо.
– Ще те чакам.
И Доди затвори телефона. След малко Кери постави слушалката на мястото й, погледна я за момент и започна да се смее. Но не от радост, а саркастично, защото студеното и неясно приветствие на майка й беше точно онова, от което тя се страхуваше и което в същото време очакваше.
Нещата между тях винаги бяха такива - липса на общуване, може би дори антипатия, с която Кери беше свикнала и се научи да приема още преди дори да навлезе в тийнейджърските си години. Когато гостуваше в други семейства и виждаше как хората се държат един с друг, тя беше формирала възгледа си за нещата и ако не беше присъствието на баща й, сигурно щеше да израсне, без да знае какво е да обичаш и да бъдеш обичана.
Все още не можеше да разбере защо Джефри Сътън се бе оженил за Доди. Може би защото е била красива, закачлива и като млада жена е умеела да се приспособява и да проявява такива качества, каквито всеки потенциален съпруг би искал съпругата му да притежава. Само за да открие впоследствие, че всичко това е било добре подготвена роля. Вероятно Доди е гледала на Джефри не само като на привлекателен и остроумен мъж, но и като на сигурно бъдеще, защото работата му като брокер в лондонското Сити си е солидно положение. Кариерата му се беше развила стабилно и колегите му представляваха общество, за което Доди винаги беше мечтала.
Никола беше първото им дете. След пет години се роди и Кери. Двете сестри бяха толкова различни и имаха толкова малко общи неща, че изглеждаше така, сякаш всяка от тях принадлежеше на единия родител. Все едно Доди беше родила Никола без сътрудничеството на Джефри и Джефри самичък бе станал баща на Кери по някакъв чудодеен начин.