Той се запита дали някога отново ще бъде нормален.
Някога - много отдавна, още като малко момче, Оскар беше играл голф, но не се бе упражнявал много. Може би трябваше да опита отново. Да си купи скъп комплект стикове, със стик „Биг Берта“, и да смае всички, включително себе си, с невероятния си замах, силния удар и точното подкарване на топката. Макар че тази мисъл бе забавна, не можа да се усмихне. Напоследък почти нито не можеше да го накара да се усмихне.
Скръб. Той още скърбеше. Самият той често беше използвал тази невинна дума, когато пишеше на приятели, загубили неотдавна съпруга, родител или дори дете. Беше дума, която обхващаше редица доскоро неизпитани от него чувства. Съчувствие беше друга такава дума. Той би писал „Изпращам ти искрените си съболезнования и мислите ми са с теб“, като се подписваше в края на писмото и прилежно го изпращаше, знаейки, че е изпълнил важна задача според възможностите си.
Сега разбра, че не беше имал и най-малката представа, за какво говори. Скръбта не е просто състояние на ума, тя е нещо физическо, празнина, убийствено покривало на непоносима болка, недопускаща каквато и да било утеха. Единствената защита, която си беше изградил, бе мълчанието. Тук, в Крийгън, му бяха спестени разговорите, срещите с познати. Бяха му спестени обидата от църковната утеха на свещеника, болката от неудобството на другия.
Неумелите, но добронамерени съболезнования, очи, които избягваха неговите.
По време на разходката той както обикновено беше наблюдавал небето, облаците, хълмовете и птиците. Бе усетил вятъра по бузите си и бе чул грохота на вълните, които се разбиваха в брега Беше усетил сладкия силен аромат на мъх и пирен. Но всичко това не бе успяло да събуди в него някаква емоция, да му повдигне духа, да го накара да се удиви. Нищо не го вдъхновяваше. Не изпитваше радост. Сякаш гледаше безжизнена картина, огромен пейзаж, нарисуван с неимоверни усилия, но без чувство.
Винаги бе ненавиждал самосъжалението и сега, свит под малкия дървен навес, се бореше срещу него като с лъв, опитваше се да бъде положителен, да се съсредоточи над хубавите неща. Първото беше голямата къща. Фактът, че част от нея му принадлежи и че е празна, навременно скривалище, където да потърси убежище. Второто беше Елфрида. Повторната й поява след почивката и в Корнуол се оказа огромна утеха за Оскар. Приятелството й го беше спасило, по свой прост начин тя му бе помогнала да преми не през най-мрачните моменти, утешавайки го просто с това, че приема ограниченията му. Когато той потъваше в мълчание, тя го оставяше на спокойствие. Когато изпитваше нужда да говори, го слушаше.
И третото беше това, че знаеше, че дори да не остане завинаги в това отдалечено северно селище, където някога беше малко и щастливо момче, нямаше нужда, нито дори вероятност, да се върне в къщата, която принадлежеше на Глория. Двамата й синове вече бяха взели имението и го бяха обявили за продан. Можеше да се каже, че Оскар им беше благодарен, защото бързите им и не особено похвални действия му бяха спестили болката от това да живее в място, изпълнено със спомените за Франческа и със студената, вцепеняваща тишина.
„Трябва да продължа напред“, си помисли той. Напред, крачка по крачка. Но за шейсет и седем годишен човек с по-голямата част от живота си зад гърба понякога задачата да събере кураж за това можеше да се окаже непосилна. Това убийствено покривало, изтикано едновременно от шок и неимоверна загуба, не само го беше накарало да ослепее и да оглушее, но и обвиваше всяка кост в тялото му с ужасно и всепроникващо изтощение.
– Трябва да продължа напред!
Този път изрече думите на глас и Хорацио, който лежеше в краката му, се изправи, погледна с надежда и дори се усмихна. Той беше много усмихнато куче. Оскар беше благодарен за компанията му. Той се изправи.
– Хайде, стари приятелю. Време е да се прибираме.
Докато стигнат до клуба, вече се беше стъмнило и Оскар бе много уморен. Той извървя пътеката между затревените площи на игрището и видя ярката светлина, която струеше през широките прозорци. Виждаха се фигури на хора, отпуснати в столовете край масите сякаш в уютна кръчма, хора, които ядяха сандвичи и несъмнено обсъждаха играта. Между клуба и старта имаше двор с плочки и места за цветя, в които през лятото вероятно се кипреха месели цветни туфи, бегонии и мушката. Встрани от клуба беше паркингът, който сега бе ярко осветен. Десетина или повече коли Бяха паркирани там и когато неуверено се приближи, Оскар видя старо комби с отворен багажник. Там седеше един мъж и сменяше обувките си за голф с чифт обикновени обувки. Оскар позна червеното яке и яркосините непромокаеми панталони, но американската бейзболна шапка с дългата козирка вече не беше на главата на мъжа. Студената светлина осветяваше покритата му с гъста посивяла коса глава.