На другата сутрин, щом отвориха магазините, Елфрида се разходи из градчето, намери малък супермаркет и накупи продукти, които щяха да им бъдат нужни, след като пристигнат в Коридейл. Супа в консерва, хляб, масло, бекон и яйца. Пакет кафе и кутия мляко. Продавачът опакова всичко в кутия за покупки, но след това тя видя бутилка уиски (за медицински цели?) и купи и нея.
Шофирането през втория ден беше малко по-лесно. Времето беше ужасно, но поне Оскар бе по-общителен. Той наблюдаваше поля и ферми, покрай които минаваха, посочваше някои забележителности, вперваше уморен поглед в небето и си правеше собствени мрачни предсказания. Но времето за разговор още не беше дошло, времето за пороя от въпроси, които я измъчваха и чийто отговор искаше да разбере. „Какво ще бъде там, Оскар? Колко е Голям Естейт Хаус? Дали някой ще го е затоплил и дали ще има гореща вода? Ще бъде ли чисто, ще има ли чаршафи? Хората ще бъдат ли приятелски настроени и ще те познаят ли? Или ще ни отхвърлят?“
Всичко беше толкова неясно. Но докато караше на втора по хлъзгавия склон на Сутра с чистачки, работещи с пълна пара, и докато целият свят потъваше в белотата на внезапна буря със суграшица, тя си повтаряше, че това е приключение.
Като млада актриса беше пътувала надлъж и нашир из Англия с различни туристически фирми, като никога не знаеше какво я очаква в края на пътуването. Спомените й от онези времена бяха смесица от провинциални градчета, театри с миризма на мухъл и Квартири, в които миришеше на варено зеле. Но тогава тя беше млада, намираше удоволствие в работата си и бе много щастлива. Всяко пътуване с клатушкащия се влак бе предизвикателство, а всеки мръсен театър - ново откритие. Стопли я споменът за тогавашните вълнения, но трябваше да има предвид, че вече не е това младо и бойко момиче, а възрастна жена на шейсет и две години. Поне не съм самотна. Не ми е скучно. Нито пък съм мъртва.“
Срещата с майор Биликлиф беше последното препятствие. След като и това свърши и ключът бе на сигурно място в джоба на Оскар, непосилното двудневно пътуване беше вече зад гърба им.
Останаха само последните няколко километра и тъй като не представляваха проблем, ги изминаха почти без всякакви усилия. Караше Оскар. Беше студено, но снегът беше спрял да вали и тъмният път се спускаше надолу към морето през гъсти редици от иглолистни дървета. Елфрида отвори прозореца и чу шепота на вятъра и клоните им, усети дъха на бор и силна миризма на солен въздух. След това дърветата оредяха и се появиха само храсти жълтуга и клек, а пред тях се виждаше само права сребърна ивица. Морето.
В далечината през водата мигаше фар, малка точица в тъмното.
А пред себе си виждаха светлините на уличните лампи, както и на къщите, където се процеждаха през спуснатите завеси. Сякаш терасирана улица с каменни къщи, като всяка къща беше с различни форма и височина. Елфрида видя светлината от църквата, където осветеният часовник приличаше на кръгъл уличен фенер високо в кулата. Стрелките бяха спрели на седем часа. Сега вече се виждаха по-големи, стройни къщи зад високи каменни зидове. Крийгън изглеждаше празен. Нямаше никой по улиците, нямаше и коли. Не се чуваше и най-малкият звук, нито дори крясъкът на чайките. Още един завой, още една пресечка. Оскар спря колата в края на улицата и изключи двигателя. За момент остана неподвижен. Елфрида чакаше. След това той сложи ръка върху нейната и каза:
– Мило момиче, пристигнахме.
Естейт Хаус. Елфрида видя къщата за пръв път на светлината от уличните лампи. Квадратна и солидна, отделена от пътя с ограда от ковано желязо, с малък двор с камъни от морския бряг. Предната част на къщата беше като че ли излязла от детска рисунка с врата и пет прозореца. Над тях, сгушени под покрива от плочи, се подаваха две капандури. Излязоха от колата и Елфрида освободи Хорацио. Той не беше забравил ръмженето и виенето на хрътката на майор Биликлиф и, съвсем естествено, беше нащрек. Но след като го увериха, че няма страшно, скочи на улицата, като неуверено душеше, за да улови непознатите миризми.