– Сигурна съм, че не е така.
– Госпожа Снид ми е спасителното въже. Водим дълги разговори на чаша чай.
– Радвам се.
– Днес... днес почувствах, че това адски тежко време почти е останало зад гърба ни. И заради Оскар се надявам да е така. Той с толкова мил човек, не заслужаваше да му се случи такова нещо. Може би с посещението си при Роуз Милър направи крачка напред.
– Ние с Питър винаги сме на ваше разположение, но смятаме, че и на двамата ви трябва малко време. Понякога е трудно да улучиш подходящия момент...
– Не си го и помисляйте, моля ви.
– Как ви се струва идеята Питър да дойде да види Оскар? Тогава може би двамата ще се разберат помежду си.
– Мисля, че идеята е прекрасна, но му кажете първо да се обади но телефона.
– Добре.
Кафето беше вече готово, а каната - върху подноса.
– Да се качим горе. По-удобно е.
Елфрида тръгна с подноса и Табита я последва.
– Винаги съм се възхищавала на това красиво стълбище. Придава такъв величествен изглед на къщата още от входа. Питър каза, че перилата са от балтийски бор, донесен като баласт на корабите с херинга. - Табита спря на площадката, да погледне към градината, която още бе покрита със скреж, гола посред зима, издигаща се по склона в няколко терасирани площи, с пътека и с малки стълби в центъра. На върха имаше няколко бора, окичени с гнезда на гарги. - Бях забравила колко обширна е градината. Не се вижда от улицата заради високия зид. Харесват ми затворените градини.
Старият Кохрейн беше невероятен градинар. Зареждаше ни с пресни марули.
– На Оскар му харесва да градинарства, но досега е събрал само малко опадали листа.
– Напролет тук има нарциси и терасите са покрити с лилави цветя. Има и люляк...
Елфрида се изкачи по стълбите с подноса в ръце, докато Taбита, продължаваше да коментира:
– Не просто величествено, а даже е внушително. Размерът е неочакван - като ВОИК-а на „Доктор Кой“2, всичко става все по-голямо и по-голямо.
Ниското слънце се процеди през отворената врата на всекидневната
– О, даже са ви оставили полилея. Сигурно е от Коридейл.
Тя огледа празните стени и забеляза малката картина, която Елфрида беше донесла от Дибтън.
– Божичко, колко е сладка! - И отиде да я разгледа по-отблизо. - Не беше тук, нали?
– Не, моя е - каза Елфрида и сложи подноса на масата до прозореца.
– Дейвид Уилки трябва да е...
Елфрида беше очарована.
– Да, негова е. Имам я от години. Нося я със себе си, където и да се преместя.
– Откъде имате толкова ценно нещо?
– Дадоха ми я.
Табита се засмя:
– Някой сигурно ви е харесвал много.
– Малко прилича на марка върху попивателна; много е малка за такава голяма стена.
– Но е очарователна.
Елфрида отиде да запали камината.
– Трябва ли да я палите? — попита Табита. — Тук е толкова тъмно.
– Това му е най-хубавото. Котел с нафта и парно. Когато дойдохме, се страхувах, че ще е много студено, но се оказа доста топличко. Котелът топли и водата, така че и банята е гореща.
– И, разбира се, в тези стари викториански къщи не става никакво течение.
Огънят пламна, запращя и изпука. Малки пламъци подскочиха нагоре. Елфрида хвърли къс въглища и още едно дърво.
– Да седнем ли до прозореца?
– Да. Слънцето е превъзходно - Табита разви шала си, разкопча якето си, свали го и го хвърли на един стол, преди да седне на пейката до прозореца. - Тук ли наблюдавате живота в града? Сигурно вече знаете достатъчно за местните, за да напишете цяла книга.
– Доста е забележително - каза Елфрида и премести писмото, което пишеше на Хектор. - Отдавна ли живеете тук?
– Около двайсет години. Оженихме се точно преди Питър да дойде тук като пастор.
– На колко бяхте?
– На двайсет - каза Табита и направи гримаса. - На някои от миряните това изобщо не им се нравеше, но в крайна сметка се получи добре. И двете ни деца се родиха в къщата, която ни предостави църквата.
– На колко години са?
– Рори е на осемнайсет. Скоро завърши. Изпратихме и двете деца в местната гимназия. Взе си матурите и спечели място в университета в Дъръм, но ще отиде там чак догодина. Така че сме в междинната година и само Господ знае с какво ще се занимава. Питър казва, че не го е грижа, стига момчето или да печели пари, или да учи. Клода е на дванайсет и кой знае защо, е полудяла по конете.
– Не можем да разберем защо избра такова скъпо хоби.
– Можеше да избере делтапланеризъм.
Двете избухнаха в смях и се оказа невероятно приятно да си бъбриш с приятелка на чаша кафе, сякаш двете се познаваха открай време.