След това Глория наследи тази къща в провинцията, в Хемпшър. Напуснахме Лондон и започнахме нов живот в Дибтън. Трябва да призная, че ми липсваше „Свети Бидълф“, но музиката все още беше част от живота ми. Понякога давах уроци и от време на време свирех на органа за сутрешната служба в селската църква.
Оскар спря, пресегна се за чашата и отпи уиски. Горящо парче торф се хлъзна и с пращене падна върху огъня. Часовникът нежно тиктакаше.
Питър каза:
– Ами приятелката ви - Елфрида? Отдавна ли я познавате?
– Не. Не се бяхме виждали, докато не дойде да живее в селото ни. Беше самотна и Глория се сприятели с нея и с любов я взе под крилото си. Тя беше весела, жизнена и всички се радвахме на компанията й. Франческа обичаше да й гостува в малката й къща. Елфрида я разсмиваше. Когато стана катастрофата, беше в Корнуол при братовчед си. Върна се след погребението, без да има представа за случилото се. Когато Хектор даде идеята да напусна Хемпшър и да се върна в Крийгън, знаех, че няма да мога да предприема това сам. Пътуването беше прекалено трудно и се страхувах да бъда сам. Затова помолих Елфрида да дойде с мен. Щедрото й сърце я подтикна да се съгласи. Елфрида ми е другарка и в най-мрачните моменти винаги успява да върне усмивката на лицето ми. Спомням си, че когато се запознахме, я попитах дали е религиозна. Казах й, че е трудно да не вярваш, след като си бил потопен в света на литургиите и традициите на англиканската църква през по-голямата част от живота си. И че чувствам, че имам нужда от някого, на когото да благодаря.
Защото бях щастлив. Бях доволен. Бракът ми беше щастлив и заради Франческа нямах за какво да съжалявам. Но Глория беше силна и влиятелна личност. Огромното й богатство си беше изцяло нейно. Понякога трябваше да се отнасям към нея с невероятен такт. Обичаше компаниите, хората, партитата, а понякога прекаляваше с пиенето. Не казвам, че беше алкохоличка, изобщо не... Просто пиеше сериозно на подобни събирания. Често, когато ни канеха на вечеря, аз карах нейната кола и тя ненавиждаше това толкова много, че се мръщеше дори и на следващата сутрин. Чувствам, че дори да говоря за това, е проява на невярност към нея. Но знаех слабостите й точно както познавах и силните й страни.
Беше денят на огньовете и фойерверките и партито на Гай Фокс и когато ми каза, че ще заведе Франческа там, си помислих, че трябва да отида и аз. Но щеше да идва един човек, за да обсъдим издигането на нова ограда около ливадата. Беше задача, която исках да видя завършена и не исках да отлагам. Освен това беше само детско парти. Почерпка и фойерверки. Трябваше да се върнат най-късно в седем часа.
Разбира се, беше детско парти. Но имаше и възрастни, повечето от които бяха приятели на Глория. И след като фойерверките приключили и децата още тичали в тъмното в градината, размахвайки развълнувано изпускащите искри факли, възрастните влезли вътре да пийнат по нещо.
Не знам колко е пила. Слава Богу, не направиха аутопсия. Условията бяха ужасно неблагоприятни за шофиране - внезапно заваля силен дъжд, пътищата се превърнаха в реки. Имаше и някакви ремонтни работи на кръговото и светлините мигаха, за да предупредят шофьорите. Може би това я е объркало. Няма и да разберем. Шофьорът на камиона каза, че колата й излязла доста бързо право на пътя му, докато той идвал с пълна скорост отдясно. Разбира се, той е бил с предимство. Просто не е могъл да направи нищо. Станало е за части от секундата. Колата на Глория беше смачкана до неузнаваемост, а двете с Франческа бяха мъртви.
Научих за това от полицията. Дойде един симпатичен млад сержант. Горкото момче. Не мога да опиша реакцията си, защото не чувствах нищо. Бях вцепенен. Усещах празнота. Никакви емоции. И после изведнъж тази празнота се изпълни с горчив гняв и ненавист срещу когото и да било, срещу каквото и да било, което беше позволило това да ми се случи. Знам, че светът е изпълнен с ужасни неща и човек закоравява. Ужасен, но закоравял. Гледаш по телевизията разрушени села, гладни деца, невероятни природни бедствия. Но това се случи на мен. Беше моят живот, моето същество. Моята съпруга, моето дете! Ако имаше Бог... - никога не бях напълно сигурен, че има такъв, - не исках да имам нищо общо с него.
Свещеникът в Дибтън се отби да ме утеши. Каза ми, че Бог изпраща на хората само толкова, колкото имат сила да понесат. Тогава се обърнах срещу него и му казах, че бих искал да съм слаб, но да имам детето си. И го отпратих. Не стигнахме до вината. Знаех за слабостта на Глория. Трябваше да съм с тях. Да бъда аз зад волана. „Ако бях отишъл с тях“. Това „ако“ е моят кошмар.