Кавакс кима при всяка дума, произнесена от живия му син. Той подхвърля на лисугера си шепа желирани бонбончета.
- Та значи, ако имаш нужда от нас - предлага Кавакс и кима към щаба, - само кажи, и Дом Телеман ще подкрепи твоята кауза.
- Сериозно ли? - питам.
- Това щеше да зарадва моя Пакс - отвръща по-старият, Кавакс, с гръмотевичния си глас.
Стискам му ръката и си пробвам късмета.
- Простете, че се държа тъй невъзпитано, но ми трябвате още сега.
Грамадни вежди се извиват в дъга - двата колосални звяра се споглеждат изненадано.
- Души, Софокъл! Души! - възкликва възбудено Кавакс. Едрият лисугер в краката му пристъпва предпазливо напред да ме проучи - подушва коленете ми, взира се в обувките и в ръцете ми. Промъква се между краката ми и търси. После се хвърля върху мен, опира лапи в бедрата ми и заравя муцуна в джоба ми. Софокъл се показва с две желирани бонбончета и скимти доволно.
- Магия! - бумти гласът на Кавакс и той ме шляпва по рамото. - Софокъл откри чрез магия благоприятен знак за одобрение! Каква добра поличба! Даксо, синко! Повикай сестрите и майка си. Жътваря зове, Дом Телеман трябва да откликне!
- Момичетата са заминали за Уран, татко. Ще прекарат там няколко месеца.
- Е, тогава ние трябва да откликнем.
- Не бих могъл да съм по-съгласен с теб, татко.
- Ще дам инструкции до един час - казвам.
- С огромно нетърпение! - продължава да ме тупа Кавакс. - Чакаме с огромно нетърпение да ги получим! - Той подвиква комплименти на преминаващите Оранжеви и ги ужасява с усмивката си до уши и одобрението си. С Даксо го наблюдаваме.
- Той действително ли вярва в магията? - питам.
- Разправя, че нощем гномите му крадат ушната кал. Майка ми смята, че твърде много са го млатили по главата. - Даксо се отдръпва и тръгва подир баща си. Но не може да скрие хитрата си усмивка, когато пъха в уста желирано бонбонче и се досещам откъде са се взели тези в джоба ми. - Аз твърдя само, че той живее в по-забавен свят от нас. Обади ни се скоро, Жътварю. Татко няма търпение!
След холосреща с Чакала, за да го информирам за моя план и след като го променям заради няколко негови препоръки, нареждам на Орион да зададе курс към Европа. Ще отнеме две седмици. Рок идва при мен на мостика и наблюдава скелетоподобния екипаж от Сини. И дума не обелва. Ала за първи път ме търси, откакто напуснахме Луната. Над главата ми е надвиснал товар.
- Извиня... - заговорвам.
- Не искам да говорим за Куин - казва тихо той. - Знаех, че ти искаше тази война. Ти я нагласи, вместо да ми се довериш да откупя договора ти и да те защитавам. Само не зная защо ме упои.
- Аз исках да те защитя. Защото щях да имам нужда от теб след тържеството и не можех да рискувам твоята безопасност.
- Ами моите нужди? - пита той. — Ти нямаш право да избираш вместо мен, защото се боиш, че това може да осуети плановете ти. Приятелите не постъпват така.
- Постъпих неправилно.
- Неправилно? Да забиеш игла в шията ми?
- Много повече от неправилно. Но ти знаеш, че намерението ми е било добро, въпреки че идеята и изпълнението бяха толкова тъпи, че по-тъпи няма накъде. Ако трябва да падна на колене...
- Ей това ще е гледка! - Наясно съм, че се шегува, ала на лицето му няма усмивка, когато той се обръща и се отдалечава.
28. СИНОВЕТЕ НА БУРЯТА
Ти идваш при мен и предвождаш буря - казва приятелят ми, а вятърът развява брадата му, докато той гледа вълните ниско долу. - Ти знаеше ли, че тук, на тази планета-океан има момчета, които с леки лодки се втурват и в по-мощни вихри? Момчета от утайката на Сивите, на Червените, дори и на Кафявите. Тяхната храброст е налудничава, безумна. - Той с тежък пръст посочва от балкона бушуващата черна вода, над която се издигат десетметрови вълни. - Наричат ги „синове на бурята“.
Тук гравитацията може да те побърка. Всичко се носи из въздуха. При гравитация 0,136 от земната трябва да преценявам и контролирам всяка своя крачка, иначе ще подскоча петнайсет стъпки нагоре и ще трябва да чакам, докато изпърхам обратно до долу. Едно сражение тук ще прилича на подводен балет. Обул съм гравиБотуши само за да мога да се придвижвам удобно.
Старецът наблюдава как светът-океан се върти около неговия остров. Той е такъв, какъвто винаги ме е учил да бъда -камък сред вълните; мокър, ала безучастен към всичко, което се вихри около него. От брадата му капе солена вода. Блеснали златни очи примигат срещу свирепия вятър на бурята.
- Когато си в солта, ти се струва, че всеки вихър ще докара края на света. Всяка вълна е най-огромната, съществувала някога. Тези момчета яздят халите, захласнати от собственото си величие. Но от време на време се надига истинска буря. Тя троши мачтите им и изскубва косите им. И те не издържат дълго - морето ги поглъща цели. Но майките им са оплакали тяхната смърт много по-рано, както аз оплаках твоята още в първия ден, в който се срещнахме. - Той вперва очи в мен, присвил уста под гъстата брада. — Никога не съм ти го казвал, но аз не съм отраснал в дворец или в голям град като мнозина от познатите ти Безподобни. Баща ми смяташе, че на света има две злини: технологията и културата. Тежък характер имаше той. Убиец като всички тях. Но неговата твърдост се проявяваше не в онова, което умееше, а в това, което отказваше да върши, в неговото въздържание. В удоволствията, от които лишаваше и себе си, и своите синове. Той доживя сто шейсет и три години без помощта на клетъчното подмладяване. Някак успя да преживее осем Железни дъждове. Ала при все това никога не е ценял живота, защото твърде често го отнемаше. Не бе от хората, способни на щастие.