Гледам как бившият Рицар на гнева Лорн ау Аркос се навежда от балкона на своя замък - варовикова крепост, издигаща се сред море, дълбоко 90 километра. Сградата е с модерни линии. Замъкът не е средновековен, а е смесица от минало и настояще - стъкло и стомана сключват остри ъгли с каменния остров; така прилича на мъжа, когото аз уважавам повече от всички останали Златни от неговото поколение.
Също като него, и този замък е сурово място, когато връхлетят бурите. Ала щом стихнат, слънчевите лъчи ще го окъпят, ще сияят през стъклените му стени, ще блестят по стоманените му подпори. Деца ще тичат по цялата му десеткилометрова дължина, през градините му, покрай стените му, надолу към пристанището. Вятър ще роши косите им, а от библиотеката си Лорн ще чува само виковете на чайките, грохота на морето и смеха на внуците си и техните майки, които той закриля вместо мъртвите си синове. Отсъства единствено малкият Лисандър.
Ако всички Златни бяха като него, Червените все така щяха да се бъхтят под земята, ала той щеше да ги просвети за тяхното предназначение. Това не го прави добър, ала го прави истински.
Той е набит, плещест и по-нисък от мен. Пуска празната си чаша за уиски във въздуха и оставя вятъра да я отнесе настрана. Тя пада долу и морето я поглъща.
- Казват, че във вятъра се чуват крясъците на мъртвите синове на бурята - шепне той. - Аз казвам, че това е плачът на техните майки.
- Бурите в двора умеят да притеглят хората обратно - отговарям.
Той се изсмива подигравателно - смях, презиращ идеята, че искам да зная всичко за бурите в двора, всичко за това кой вятър откъде духа.
Дойдох при него тайно, само с един кораб - моя петкилометров разрушител „Пакс“. Казах на господаря ми, че той не е длъжен да ни помага. Но се бях вкопчил в надеждата, че би пожелал да ми помогне. Ала сега, когато отново виждам Лорн ау Аркос от плът и мускули, си припомням характера на този мъж и аз се тревожа. Той знае, че моите капитани и лейтенанти слушат през комуникатора в ухото ми. Отдадох му дължимото уважение и му го показах, за да не си мисли, че разговаряме на четири очи.
- След повече от век живот тялото ми все още не ме предава. - На пръв поглед човек би го помислил за около шейсет и пет годишен. Единствено белезите му действително го състаряват. Този на шията, подобен на усмивка, му го е оставил преди четири десетилетия един Опетнен по време на Въстанието на Спътниковите крале, когато Губернаторите на Юпитеровите спътници решили да създадат свое собствено кралство, след като Октавия свалила баща си от суверенския пост. Онзи, заместващ част от носа му, е от Властелина на пепелта, с когото се дуелирали като младежи. - Чувал ли си израза „Дългът на сина е величието на бащата“?
- Сам съм го произнасял.
Той изсумтява.
- Аз съм го живял. Мнозина съм загубил заради собственото си величие. Повеждал съм кораби към бурята умишлено. Всеки път жени и деца са ги следвали. - Той оставя вълните да говорят. Те се разбиват в скалите, после се оттеглят с плискане, повлекли разни неща към морето, наречено Дискордия.
- Не е редно, мисля аз, да се живее толкова дълго. Снощи се роди правнучката ми. Все още от пръстите ми лъха на кръв. - Той ги разперва; приличат на дървесни корени, разкривени и загрубели от стискането на оръжия. Едва забележимо треперят. - Те я извадиха от мрака на светло, от топлината на студа, и сами прерязаха пъпната връв. Светът би бил чудесен, ако това е последната разрязана от тях плът.
Той отпуска длани и ги полага на студения камък. Питам се какво ли би казала Мустанга на този човек. Да ги видиш един до друг, ще е като да гледаш как огънят се опитва да подпали камък. За пред хората тя се противеше на всичките ми планове, обаче всичко това го бяхме разработили заедно. Планове, скрити в планове, на свой ред скрити в планове.