Черна тревога се промъква в мислите ми. Обръщам се към Лорн:
- Какво би ги накарала Лун да предприемат, ако не са успели да убият теб и мен? Ако е смятала някого за заменим, какво би им наредила?
Той стои под дъжда доста време. После лицето му пребледнява.
- Децата... - Аркос се втурва покрай мен и тича през разкъсаните от бомбите тела към изпочупената стъклена врата. - Те ще избият внуците ми! - провиква се той назад.
- Къде са децата? - питам Севро.
- Какви деца? Никакви деца не намерихме.
С проклятия хуквам подир Аркос.
- Скрих ги - подхвърля ми той през рамо, докато тича надолу по коридора на замъка. Бърз е за старец, но гравитацията ни забавя и започваме да се оттласкваме с ръце от стените и тавана, а за да изминем дългите коридори ползваме гравиБотуши. Прелитаме покрай ъгъл след ъгъл. И когато той докосва главата на каменен грифон и една стоманена стена се смъква, за да разкрие таен коридор, усещам мириса на кръв. Два трупа лежат от двете страни на коридора. Един Сив, един Обсидианов. Задминавам Аркос и изхвърчавам напред. Смъквам се надолу по поредица от стълбища, като се захващам за дръжките по тавана, и най-накрая се оказвам пред две врати. Отварям едната. Просто склад. Отварям другата и бръсначът ми се плъзва в ръката.
- Такт... - произнасям бавно.
Той е с гръб към мен. Около него лежат три тела и кръвта им се събира в локва около обувките му. Бръсначът в ръката му се увива и се втвърдява - той стои, обронил глава, в стая, пълна с жени и деца. Кръв струи по гъвкавото като живак острие. Убил е двама мъже и една жена. Обсидианови.
Когато пристигнах, Аркос скри тук от мен децата, неколцина Златни, неколцина Сребърни и няколко Розови и Кафяви. Такт би могъл да убие половината от тях с ленив замах на бръснача си, преди да стигнем до него.
- Такт, спомни си своите братя! - казвам му и гледам децата.
- Братята ми са лайна! - смее се той дрезгаво, гласът му звучи странно. - Казаха, че трябва да изляза от сянката ти. Майка ми ме нарича Могъщия Слуга. Ти знаеше ли го?
Децата плачат в ъгъла. Едно момиченце е заровило лице в майчиния си скут. Жените не са въоръжени. Тези не са воини като Виктра и Мустанга. Кафява детегледачка закрива очите на Златно дете. Чувам Аркос в тунела зад мен.
- Заповедите на Лун са неморални - казвам на Такт.
- Тя ме попита дали мога да заема твоето място, Жътвар отговаря тихо Такт. - Заяви, че според нея не бих могъл. И толкова дълго съм бил в твоята сянка, та не знаела дали някога ще мога да бъда нещо повече от твое ехо. Казах й, че съм способен на всичко, на което си способен и ти.
- Такт, тя е зла!
- Нима? - Той изплюва кръв на земята, все така с гръб към мен. - Същото говорят и за теб. Питат се за какъв ли се мислиш, че постъпваш така. Да предизвикваш точно тези мъже и жени. Питат се какво право имаш.
- Всички имаме право да предизвикваме. Там е смисълът.
- Смисълът. А имаше ли смисъл? - пита той. - На мен така и не ми казаха. Ти ме приемаше за даденост. Никога нищо не ми споделяше. - Точно както постъпвам с Рок. - Вечно си шушнеше с други. Отхвърляше ме като глупак. И ти си същият като нея...
- Майка ти?
Той не казва нищо. Аркос се промъква вътре до мен. Протягам ръка да го спра.
- Ти би ли ги убил, ако Август ти нареди? - пита ме Такт и се завърта леко.
- Не - отвръщам. - По-скоро бих умрял.
- Не мислех така. Тя беше права. Аз съм Могъщия Слуга.
Разтварям ръце насреща му.
- Не зная как трябва да постъпя сега, Такт.
- За пръв път! - засмива се той злобно, леко завалено.
- Едва ли. Когато те набих с бича, не знаех какво да правя - казвам. - В Института. Не исках да те загубя за армията си заради твоите дарби. Ала не можех да не те накажа.
- Дарби. Дарби. Дарби. Значи ето кое ни отличава. -Гласът на Такт става още по-плътен. - Защото, ако това беше моята войска, щях да видя сметката на наглия ти задник. - Той се извръща още малко и забелязвам следи от пораженията, нанесени от бомбата върху лицето му.
- Нали си наясно какво ще се случи, ако убиеш когото и да било от тях?
Той кимва към мен, а после - и към Рицаря на гнева, сякаш казва, че или единият, или другият ще го довършат.
- Не съжалявам, че взех Лисандър, да знаеш.
- Не мисля, че някога съжаляваш особено.
- Не че съжалявам. - Той се изкикотва и топва палеца на крака си в кръвта около него. - Мисля обаче, че не биваше да го правя. В Института аз те изпитвах. Но... исках да видя как би постъпил ти. Дали си струва да те последва човек.
- И струваше ли си?
- Този отговор ти е известен.
- А струва ли си все още?