Той кимва.
- Винаги - произнася го толкова патетично и ми се струва, че са издърпали сърцето ми в гърлото. Той е предател, лъжец, измамник. И все пак аз виждам насреща си приятел. Искам да го излекувам, да го изцеля. Какво правя? Трябва да го ликвидирам! Но преди съм постъпвал така - с Тит. Този цикъл ни разяжда. Смъртта поражда смърт, и тя поражда смърт, навеки.
- А ако те оставя да живееш? - питам неочаквано и Такт вперва в мен объркан, обезумял поглед. Естествено, че той не разбира прошката. - А ако ти позволя да се върнеш?
- Какво?
- Ако ти простя?
- Лъжеш. - Той се извръща още повече и виждам и пълна степен какво му е причинила бомбата. Носът му е изкривен - счупен е. Останалото прилича на обелена вишна. Моят приятел...
- Не лъжа. - Някога не се доверих на Такт и го загубих. Сега ще му се доверя. И аз ще предприема същия скок, който го моля да направи той. Пристъпвам крачка напред. - Сигурен съм, че в теб има добро. Видях лицето ти, когато убиха онези деца на тържеството. Ти не си изчадие. Върни се при мен. Пак ще си един от моите лейтенанти, Такт. Когато превземем Марс, ще ти дам легион, за да го ръководиш. Ти ще носиш едното от моите знамена. Но не можеш да ходиш с тази грозна броня.
- Неудобна е - изхъхря той с едва забележима усмивка. Но Севро, Рок, Виктра...
- Липсваш им - лъжа аз. - Хвърли бръснача си и се върни в моята армия. Обещавам ти, че нищо няма да те застрашава. - Бръсначът хлътва в ръката му. Едно от децата отправя усмивка на по-малките си братчета и сестричета - усмивка на надеждата. - Само не пипай децата и всичко е простено.
Наистина го мисля. Дълбоко в душата си наистина го мисля.
- Всички правим грешки - казва той.
- Всички правим грешки. Ти само се върни, аз няма да ти навредя. - Пускам на земята собствения си бръснач. - И Аркос също. - Втренчвам се в Аркос, докато той кимва с обветрената си глава в знак на съгласие.
- Искам да се върна у дома - измърморва тихо Такт със страдалчески глас. - Искам да се върна у дома.
- Тогава, върни се у дома.
Бръсначът на Такт издрънчава на пода и той пада на коляно пред мен. Хрипти от болка. Облекчение залива стаята. Мъчителният преход от смъртта към живота отново разплаква децата. Бавачките ги прегръщат и сълзите рисуват линии по лицата им. Отивам при Такт и му давам знак да стане, за да си стиснем ръцете. Той ме награбва в неистова прегръдка и ридае, заровил лице в мен. Тялото му се тресе, кървавите му черти оцапват бронята ми.
- Съжалявам! - повтаря той десетина пъти. Ридае тежко, опрян на рамото ми, стиска здраво. Лицето му е същинска развалина. И аз го прегръщам. Обзема ме изтощение. Тъгата му е като тежест, която едва не ме докарва до сълзи. При все това странното чувство, че той отново е с мен, че стои до мен и ме стиска в прегръдка, повдига духа ми. Да знаеш, че някой не може да живее без теб, да знаеш, че макар и да те е предал, той не желае нищо освен опрощение - това вдъхва смирение. И докато Такт впива пръсти в гърба ми, аз обгръщам с ръце бронята му и едва се сдържам да не се разплача и аз. Дори и жестоките ги боли. Дори и жестоките са способни на промяна. Дано това го промени. Той може да постигне толкова много, стига само да се научи.
В толкова много отношения той е въплъщението на своята раса. И затова ако Такт е способен на промяна, то и Златните могат да се променят. Трябва да бъдат сломени, но после да им се даде шанс. Мисля, че в края на краищата това би искала Ео.
Когато най-сетне риданията му стихват и ние се откъсваме един от друг, Такт застава до мен, верен като кученце, и недоловимо търси с поглед у мен знаци на обич. Ръцете му треперят от болките в раните, ала Аркос, аз и той мълчаливо гледаме как децата - и висши, и нисши - се изнизват от тайния бункер нагоре заедно с бавачките си. Чакълчето слиза и замаяна ни съобщава, че Рок приключва космическото сражение. Щом вижда раните на Такт, тя пребледнява. Нареждам й да доведе Жълт.
Скоро Лорн, Такт и аз оставаме сами в мазето.
Лорн ни поглежда.
- Сега, когато децата си отидоха, идват последиците. -Ръцете му пърхат по-бързо и от криле на колибри. ЙонКинжал изскача, полита напред и се забива четирикратно в подмишницата на Такт, където бронята е най-слаба. Втурвам се да спра Лорн, ала стореното вече е сторено. Лорн усуква, сякаш извива кърпа, разсича артерията - старец убива младеж. Израненото лице на Такт се сгърчва от болка и той умира, сякаш е знаел, че в крайна сметка справедливостта ще го застигне.
Лорн си тръгва. А аз прегръщам приятеля си, докато той издъхва и погледът му гасне, зареян в някакво далечно място, където може би ще намери покоя, неизменно пожелаван му от Рок.
30. СТРУПВАНЕ НА БУРЕНОСНИ ОБЛАЦИ