-Колко време остава, докато стигнем мястото на срещата? -питам Орион на командната палуба. Без да броим помощниците ни, ние сме сами пред илюминаторите на „Пакс“ и наблюдаваме как моите кораби прекосяват Космоса. Най-новите попълнения в нашата оформяща се армада са боядисани в бяло и носят емблемата на гневноликия пурпурен грифон на Лорн. Редом с тях летят бойните кораби в черно, синьо и сребристо, взети в плен над Европа от флотилията на Келан ау Белона. Оранжеви и Червени пълзят по обшивките на металните чудовища, кърпят пробойните - дело на кораби-пиявици, и ги подготвят за обсадата на Марс.
- Три дни до Станция Хилдас. Другите кораби ще са ни изпреварили там, домине.
Кавакс и Даксо се приближават зад мен. Обръщам се към тях и посочвам през поправения прозорец към десетте кораба на Келан ау Белона.
- Благодаря ви за подаръците - казвам.
- Планът е твой, трофеите - също - заявява Кавакс.
- Но, естествено, на нас ни се полага процент - додава Даксо, любезен както винаги, и вдига рунтавите си златни вежди. - Петдесет процента такса за откривателя. - Поглеждам го развеселено. - Добре де, трийсет процента, защото Пакс те обичаше.
- Десет процента! - изгърмява Кавакс.
Вирвам глава.
- Не ви бива в преговорите, Преторе.
Той свива дружелюбно рамене и посочва радостно желираните бонбонки, пръснати по земята. Насъсква Софокъл по тях и го насърчава да ги надвие всичките.
- Двайсет. - Даксо разперва ръце. Движенията му неизменно изглеждат като на някой по-слаб и по-отдаден на книгите мъж. - Честно е, нали? Загубихме сто и шейсет Сиви на Дома и тринайсет Обсидианови.
- Тогава трийсет процента компенсация за вас. Като за приятели.
- Три кораба! Какъв пазарлък! - заявява Кавакс. - Какъв пазарлък! Понякога човек има нужда от един хубавичък пазарлък. - Той ме тупва по гърба и ставите ми отново изпукват. - Само да бяхме хванали Айя! Ей това щеше да е плячка за поделяне!
- За беда тя избяга в морето. - Посочвам застаналия в края на мостика Рагнар. - Чух, че добре се е справил. - Висок и бледен, той все така се взира в мен иззад брадата и татуираните си руни и изглежда толкова лишен от емоции, колкото Кавакс и Даксо са преизпълнени с тях.
- Водачът на неговия отряд за абордаж бе убит. Лейтенантите също. Много глави бяха строшени. Натъкнали се на някои приятели на Келан - казва Кавакс свъсено, докато рови из джобовете си, за да угоди на нетърпеливия лисугер, който го дращи по крака за още желирани бонбончета. - Нямам повече, мой малък принце. - Той ми се усмихва с надежда. - Да имаш желе бонбонки?
- Не. Съжалявам.
- Рагнар пое командването. Добре се представи - казва Даксо.
- Поел е комадването? - питам.
Кавакс обяснява:
- Имаше отряд от Безподобни убийци. Половин дузина танцьори със саби от Белона - истински момчета благородници, посякоха всичките ни Златни и повечето Обсидианови. Опетнения събра оцелелите Сиви и няколко Обсидиани и успя да превземе кораба.
- Някой от тези танцьори със саби оцеля ли?
-Не.
Рагнар пак забива поглед в земята, сякаш очаква упрек.
- Браво, драги ми господине - казвам аз вместо това.
При тази фамилиарност и Кавакс, и Даксо присвиват очи.
Струва си, за да се види как Рагнар ме изненадва с усмивка. Широка жълтозъба усмивка.
- Смятате ли, че би могъл и повече? - питам.
Даксо се колебае.
- За какво говориш?
- Би ли могъл да види сметката на Златен?
Даксо и Кавакс се споглеждат обезпокоено.
- Каква ще е ползата от това? - пита Даксо.
- Мога да го пращам на места, където не бих могъл да изпратя Златни.
- Такова място няма. - Кавакс скръства ръце. Прекалявам.
Усмихвам се, за да ги успокоя.
- Разбира се. Само на теория. От време на време мислите се отнасят. - Тупвам Кавакс по рамото и двамата поемат заедно към собствения си кораб.
- Прехвърли мярата - казва Орион.
- Моля?
- Имаш уши.
Свеждам очи и оглеждам изпитателно бледосините татуировки по тъмната й кожа, сякаш в изчисленията там се крие ключът към разбирането на мислите й.
- Наблюдателна си за Синя.
- Защото знам как е устроен светът извън дигиталния ми синхрон? Това е следствие от работата по доковете, домине. Когато си на дъното, трябва всичко да забелязваш.
- Кои докове? - питам.
- На Фобос. Татко беше Докер, роден извън Сектите. Умря, когато бях още малка. Едно момиченце трябва да е нащрек, ако иска да порасне голямо в пристанищните градове-мравуняци. Това е единственият начин да победиш страшилищата.
- Не е единственият - казвам.
- Не е ли? - пита тя изненадана.