- Та ти дори не ме познаваш, Аркос! - възразява Виктра най-сетне надигайки се от стола. Сега воинът в нея се покачи и беснее под маската на заучено спокойствие. - Това за мен е оскърбление! Аз се биех редом с Дароу, когато ти още се скатаваше в своята плаваща крепост и се правеше, че сме 1200 година от новата ера!
- Времето не е доказателство за лоялност! - отвръща присмехулно Лорн и докосва белезите си. - Доказват я белезите.
—Тези си ги получил в битки за Суверена. Ти беше нейният меч. Колко кръв си пролял заради нея? Колко хора си гледал как горят, застанал до Властелина на пепелта?
- Не ми говори за Рея, момиче.
Зъбите на Виктра проблясват в жестока усмивка.
- Значи имало Рицар на гнева под тия бръчки и изгризани от молци дрипи!
Лорн я оглежда, вижда в нея яростта на младостта и се озърта към мен, сякаш се чуди що за човек е този, който привлича на своя страна Златни като Такт и Виктра. Познава ли ме изобщо? - питат очите му. Не, осъзнава той. Разбира се, че не.
- Честта е първа. И честта - последна. Това са думите на моето семейство. Докато вие... млада госпожице, е, не може да се каже, че името Юлии издига човек към по-висши цели, нали? Вие сте само едни търговци.
- Името ми няма нищо общо с това коя съм аз.
- Змиите раждат змии - отвръща Лорн, този път без дори да я погледне. - Майка ти беше змия. Тя те е родила. Ерго, ти си змия. А какво правят змиите, скъпа моя? Те се хлъзгат. Те причакват в тревата, хладнокръвни и жестоки, а после хапят.
- Можем да я използваме за откуп - предлага Севро. - Да предложим да я убием, освен ако Агрипина не ни подкрепи или поне не престане да прецаква плановете ни.
- Знаеш ли, че си едно злобно малко лайно, а? - пита Виктра.
- Аз съм Златен, кучко. Ти какво очакваш? Топло мляко и курабийки само защото съм джобен формат?
Рок се прокашля и привлича погледите към себе си.
- Ние като че сме несправедливи, дори лицемери - отбелязва той. - Всички тук знаят, че моето семейство е пълно с Политици. Някои от вас може дори да си мислят, че имам благородна кръв и произхождам от благородно семе. Но ние, Фабиите, сме непочтено племе. Майка ми е Сенатор и си пълни джобовете със селскостопански фондове и медицински субсидии за нисшеЦветни, за да живее по-охолно, отколкото е живяла майка й. Дядо ми по бащина линия отрови собствения си племенник заради една Виолетова старлетка на четвърт от годините му, която накрая, щом откри, че той е убил племенника - нейния любовник, го намушка и се ослепи. Но това е нищо в сравнение с пра-прачичо ми, който хранел миноги с прислужници, защото прочел, че император Тиберий пръв въвел това странно забавление. И все пак ето ме тук, потомък на всичкия този грях, и се обзалагам, че никой не поставя под съмнение моята лоялност. Защо тогава се съмняваме в лоялността на Виктра? Още от Академията тя непоклатимо подкрепя Дароу. Никой от вас не е бил там. Никой от вас нищо не знае за онова време - и затова настоявам да си затворите устата! Дори и когато майка й настоя тя да изостави Дароу и Август, Виктра остана. Дори и когато Преторианците дойдоха да ни убият на Луната, тя остана. И сега е тук - когато ние надали сме нещо повече от коалиция на бандити, събрани от кол и въже, - а вие се съмнявате в нея! Отвращавате ме! Тъжно ми е, че съм сред вас, свадливци! Затова, ако още някой мъж или жена се усъмни в нейната лоялност, аз ще загубя вяра в тази задруга. И ще си тръгна.
Усмивката, с която го дарява Виктра, е като изгрев - появява се бавно, а после става ослепително ярка. Тя угасва по-бавно, отколкото очаквах. Топлината в нея изненадва и Рок белите му бузи бързо поруменяват.
- Аз не съм като майка си! - обявява Виктра. - Нито като сестра си! Моите кораби са си мои. Моите войници са си мои. Раздалечените й очи са хладни, почти сънени, но сега, когато се навежда напред, те светват. - Повярвайте ми, и ще бъдете възнаградени... Но сега има значение само какво мисли Дароу!
Всички погледи се обръщат към мен и моето мълчание! В действителност аз не си мислех за Виктра, а за Такт и се чудех колко лесно му е било да види, че го държа на една ръка разстояние. Когато отначало му показах обич и той отхвърли цигулката, аз се почувствах посрамен и оскърбен. И затова cе отдръпнах. По-добре да бях останал верен на чувствата си И да бях проявил постоянство. Неговите стени щяха да рухнат! Той никога нямаше да напусне. Можеше още да е тук. Нямаше да повторя отново същата грешка, най-малкото с Виктра. И в коридора успях да достигна до нея, същото ще сторя и в тази компания.