- Случайността ни е създала Златни - казвам аз. - Можели сме да се родим във всякакъв друг Цвят. Случайността ни е пратила в нашите семейства. Но приятелите си избираме. Виктра ме избра. Аз избрах нея, както избрах и всички вас. А ако не можем да имаме доверие на приятелите си... - поглеждам жално Рок и търся опрощение в очите му - то какъв е смисълът да дишаш?
Отправям поглед отново към Виктра. Очите й казват стотици неща, и думите на Чакала, когато лежах на леглото му, обгорен от бомбата, изникват в паметта ми. Виктра ме обича. Възможно ли е да е толкова просто? Тя върши всичко това не защото така Юлиите печелят облаги, а заради простичко човешко чувство. Питам се дали бих могъл някога да я обикна? Не. Не, в някой друг свят Мустанга никога не би била воин, никога не би била жестока. Във всеки свят Виктра винаги ще е такава. Винаги воин - като Ео всъщност. Винаги твърде дива рошена, за да намери покой в друго.
Мустанга забелязва, че между Виктра и мен прехвърча нещо.
-Значи въпросът е решен - заявява тя. - Да се върнем към належащия проблем. Сега Плиний чака заедно с основната флотилия. Там той е събрал всички знаменосци на баща ми, за да съставят документ, че официално се предават пред Суверена, и за преструктуриране на Марс. Сделката, доколкото разбирам, ще го сложи начело на собствения му Дом. Той, Юлиите и Белона ще бъдат силните на Марс. След като мирът бъде договорен, той ще бъде подпечатан с екзекуцията на баща ми в двора на нашата Цитадела в Егия. - Мустанга оглежда всички около масата и ги оставя да осъзнаят тежестта на думите й. -Ако не спасим баща ми, с тази война е свършено. Спътниковите Господари няма да ни се притекат на помощ. Всъщност ще пратят кораби срещу нас. Веспасиановите войски от Нептун ще се върнат обратно. Ще сме сами срещу цялото Общество. И ще умрем.
- Добре. Това опростява нещата - заключавам. - Връщаме си флотилията, после си връщаме и Марс. Някакви идеи?
33. ТАНЦ
Спя и сънувам миналото. Ръката ми, оплетена във филизите на нейната коса. Над нас долината бе притихнала в дрямка. Дори и децата не се бяха размърдали още. По възлестите клони в близката борова гора бяха накацали птици и не чувах нищо освен нейния дъх и припукването на позагасналия огън. Леглото ухаеше на нея. Не с аромата на цветя или парфюм. Само земния мускусен мирис на кожата й, на маслата, втрити в косата, покрила ръцете ми, на горещия и дъх, стоплящ бузата ми. Косата й бе от нашата планета. Буйна като моята, мръсна като моята, червена като моята. Една птица навън пее силно. Неспирно. По-силно. По-силно.
И аз се будя, защото чувам, че някой стои на вратата.
Изритвам мокрите от пот чаршафи настрана и сядам на ръба на дюшека.
- Картина.
Появява се холо на Мустанга в коридора. Инстинктивно ставам да я пусна, но когато стигам до прага, се забавям. Ние имаме план. Не е останало нищо за обсъждане по това време на нощта. Нищо, от което би излязло нещо добро.
Гледам холоизображението й. Пристъпва от крак на крак и държи нещо в ръце. Ако я пусна да влезе... накрая това ще струва скъпо и на двама ни. Вече причиних болка на Рок. Вече убих Куин и Такт, и Пакс. Ако сега я привлека до себе си, това ще е себично. В най-добрия случай тя ще оцелее в тази война и ще научи истината за мен. Отстъпвам от вратата.
— Дароу, стига си се държал като задник и ме пусни да вляза.
Ръката ми избира вместо мен.
Косата й е мокра и разпусната, черно кимоно е заменило униформата й. Колко крехка изглежда до Рагнар, който се спотайва в коридора.
— Казах ли ти! - заявява тя на Рагнар и ми заговаря: - Знаех си, че си буден. Рагнар тук се инатеше. Твърдеше, че имаш нужда от сън. И не искаше да вземе храната, която му донесох.
— Нуждаеш ли се от нещо? — питам аз по-студено, отколкото възнамерявах.
Краката й пристъпват нервно и разиграват цял спектакъл.
— Ами... страх ме е от тъмното. — И тя се шмугва покрай мен. Рагнар наблюдава това и очите му не издават нищо.
— Рагнар, казах ти да си лягаш.
Той не помръдва.
— Рагнар, ако тук не съм в безопасност, значи никъде не съм. Лягай си.
— Аз спя с отворени очи, домине.
— Сериозно?
-Да.
— Добре тогава, спи така в койката си, Опетнени. Това е заповед! — Намразвам господарския си тон още щом думите излизат от устата ми.
Той неохотно свежда глава и тръгва безмълвно по коридора. Гледам го как се отдалечава, а вратата се затваря със свистене. Обръщам се и заварвам Мустанга да оглежда покоите ми. Дървото и камъкът са повече от метала, стените са украс ни с дърворезба, изобразяваща горски сцени. Странни усили полагат тези хора, за да се почувстват част от историята, а и елемент от бъдещето.