- Севро сигурно беснее, че вече не е единственият, който се мъкне подире ти.
- Севро е посъзрял малко, откакто си го виждала за последно. Дори спи в легла.
Това я разсмива.
- Е, Рагнар така непреклонно настояваше да си отида, че си помислих да не би да не си сам.
- Знаеш, че не използвам Розови.
- Голямо е - казва тя за жилището. - Шест стаи само за тебе, стария дребосък. Няма ли да ми предложиш нещо за пиене?
- Искаш ли...
- Не, благодаря. - Тя нарежда на управлението на стаята да пусне музика. Моцарт. - Но ти не обичаш музика, нали?
- Тази - не. Тя е... превзета.
- Превзета? Моцарт е бил бунтар, истински гений, разбойник! Рушал е всичко превзето!
Свивам рамене.
- Може би. Но после превземковците си го присвоили.
- Понякога си толкова недодялан! Мислех си, че оная твойта Розовата... Теодора? Мислех си, че ще успее да те направи малко по-културен. А какво харесваш тогава? - Тя прокарва длан по дърворезба, изобразяваща вълк начело на глутницата си. - Дано да не е оная електронна лудост, дето Виещите си блъскат главите в такта й. Връзва се, че това чудо са го измислили Зелените - все едно слушаш как робот получава припадък.
- Много опит ли имаш с роботите? - питам, докато тя обикаля около победните доспехи в една стая встрани от преддверието. Суверенът ги подарила на Властелина на пепелта, когато той изпепелил Рея. Пръстите на Мустанга играят по оцветения, подобен на скреж метал.
- Оранжевите и Зелените на баща ми имаха няколко робота в инженерните си лаборатории. Древни и ръждясали - татко ги беше ремонтирал и пратил в музеите. - Тя се засмива на себе си. - Водеше ме там едно време, когато носех рокли, а майка ми беше още жива. Истински се отвращаваше от тях! Спомням си, че майка се смееше на неговата параноя, особено когато Адрий се опита да рестартира един боен модел от Евразия. Татко бе убеден, че роботите са щели да победят човека и да управляват Слънчевата система, ако Земните империи не са били унищожени.
Изпръхтявам от смях.
- Какво? - пита тя.
- Просто... - Поемам си дъх. - Опитвам се да си представя как великият АрхиГубернатор Август има кошмари с роботи. - Пак ме разтриса пристъп на смях. - Повече смазка ли мисли, че ще искат? По-дълга отпуска?
Мустанга ме гледа развеселена.
- Добре ли си?
- Нищо ми няма. - Смехът ми постепенно утихва. Държа се за корема. - Нищо ми няма. - Не мога да спра да се хиля. -И от извънземни ли го е страх?
- Никога не съм го питала. - Тя почуква по бронята. - Те всъщност съществуват, нали знаеш?
Втренчвам се в нея.
- Това го няма в архивите.
- А, не, не. Никога не сме се натъквали на тях, искам да кажа. Но според уравнението на Дрейк-Роденбъри математическата вероятност е N = R* х fp х ne x fl x fi x fc х L. Където R* е средната скорост на формирането на звезди в нашата галактика, а fp е делът от тези звезди, които имат планети... Ти дори вече не ме слушаш.
- Какво предполагаш, че може да мислят те за нас? - питам. - За човека?
- Според мен сигурно щяха да си мислят, че сме прекрасни, странни и се държим необяснимо ужасно един към друг. Тя посочва надолу по един коридор. - Това ли е тренировъчната зала? - Събува чехлите си и се отдалечава по мраморни коридор, като ми хвърля един поглед през рамо. Тръгвам сле нея. При преминаването ни се запалват приглушени светлини. Тя бърза напред, а аз не се мъча да я настигна. Намирам я малко по-късно в центъра на кръглата тренировъчна зала. Бяла постелка е мека под краката ми. Дървените стени са покрити с резба.
- Родът Грим е стар - казва, сочейки фриз, изобразяваш мъж в доспехи. - Там виждаш първия праотец на Властелина на пепелта. Аук ау Грим, първият Златен, стигнал до земя в Железния дъжд, отнесъл Източното американско крайбрежие, след като един от прадедите на Касий, забравих му името, разгромил Атлантическата флота. А после следва Виталия ау Грим, Великата вещица, ето там. - Тя се обръща към мен. -Познаваш ли изобщо историята на нещата, които се опитваш да рушиш?
- Сципион ау Белона е този, който е разгромил Атлантическата флота.