- Така ли? - пита тя.
- Учил съм история - казвам аз. - Не по-зле от теб.
- Но ти се държиш настрана от нея, нали? - Тя крачи около мен. - Винаги си странял. Все едно си външен човек, който наднича. Защото си израснал далече от всичко това в астероидната мина на родителите ти, нали? Затова можеш да зададеш въпрос като „Какво биха си помислили извънземните за нас?“.
- И ти си също такъв външен човек като мен. Чел съм дисертациите ти.
- Нима? - Тя е учудена.
- Ако щеш вярвай, и да чета мога. - Тръсвам глава. - Като че всички забравят, че на институтския тест не отговорих само на един въпрос.
- Пфу, сбъркал си въпрос? - Тя сбърчва носле и взема тренировъчен бръснач от една пейка. - Сигурно затова не беше в Минерва.
- Между другото, как така Пакс се уреди да го изберат от Дом Минерва? Винаги съм се чудел... Той не беше от ученолюбивите.
- Как Рок попадна в Марс? - отвръща тя със свиване на рамене. - Всеки от нас си има скрити дълбини. Виж сега, Пакс не беше толкова умен като Даксо, но мъдростта е в сърцето, не е в главата. Пакс ме научи на това. - Тя се усмихва сдържано. - Единственото благоволение от страна на баща ми спрямо мен, след като майка ми умря, беше позволението да посещавам имението на Телеман. С Адрий ни държеше разделени, за да затрудни убийството на наследниците му. Имах късмета да съм близо до тях. Макар че, ако не бях, сигурно Пакс нямаше да бъде чак толкова лоялен. Може би нямаше да помоли да го вземат в Минерва. Може би щеше да е жив. Извинявай... - Тя се отърсва от тъгата и отново ме поглежда с напрегната усмивка. - Как ти се сториха моите дисертации?
- Коя точно?
- Изненадай ме.
- „Специализация при насекомите“. – Прас! Тренировъчен бръснач се врязва в ръката ми и ожулва плътта. Изскимтявам от изненада. - По дяволите, какво те прихваща?
Мустанга стои там с невинен вид и размахва напред-назад тренировъчното острие.
- Проверявах те дали внимаваш.
- Да внимавам? Аз отговарях на въпроса ти!
Тя свива рамене.
- Добре. Може просто да ми се е искало да те ударя. - Тя отново замахва към мен.
Отскачам.
- Защо?
- Без никаква конкретна причина. - Тя замахва, аз отскачам. - Но казват, че „чак като нещо се случи, глупецът тогава го вижда“.1
- Я не ми цитирай... - Тя замахва, аз се извивам настрана. -... Омир!
- Защо тази дисертация ти е любимата? - пита тя хладно пак замахва към мен. Тренировъчният бръснач не е заострен но е твърд като дървен бастун. Отлепвам крака от земята и се навеждам настрана за да го избегна - като всъдеход от Ликос.
- Защото... - Отбягвам още един удар.
- Когато стоиш на пети, ти си лъжец. На пръсти изричаш истината. - Тя отново замахва. - А сега казвай! - Удря капачето на коляното ми. Претъркулвам се настрана и протяга ръка към останалите тренировъчни бръсначи, но с вихрушк от замахвания тя ми попречва. - Изплюй!
- Хареса ми... - Отскачам назад. - ... защото ти твърдеше: „Специализацията ни превръща в насекоми, ограничени, елементарни - факт... срещу... който Златните не са имунизирани".
Мустанга прекратява атаките и вперва в мен обвинителен поглед, а аз осъзнавам, че съм попаднал в капан.
- Щом си съгласен с това, защо настояваш да се изграждаш само като воин?
- Защото съм такъв.
- Такъв ли си? - смее се тя. - Ти, който се доверяваш на Виктра! На една Юлии! Ти, който се доверяваше на Такт! Ти, който позволи на един Оранжев да дава стратегически препоръки. Ти, който поверяваш командването на своя кораб на Докер и поддържаш свита от бронзита? - Тя размахва пръст насреща ми. - Не бъди лицемер сега, Дароу ау Андромед! Ако щe разправяш на всички останали, че могат да избират своята съдба, то по-добре и ти постъпвай така, проклет да си!
Тя е твърде умна, за да я излъжеш. Затова съм толкова напрегнат до нея, когато ми задава въпроси, когато рови из неща, които не мога да обясня. За толкова много мои действия няма обяснима мотивация, ако наистина съм Андромед, отраснал в минната колония на Златните ми родители. Моята история й звучи кухо. Моят устрем е объркващ... ако съм се родил Златен. Всичко това сигурно изглежда като амбиции, като кръвожадност. И без Ео точно така и щеше да бъде.
- Този поглед! - Мустанга се дръпва на крачка назад от мен. - Къде отиваш, когато ме гледаш така? - Цветът се оттича от лицето й, изчезвайки някъде, когато усмивката й започва да угасва. - Заради Виктра ли е?
- Виктра? - Едвам се сдържам да не се засмея. - Не.
- Значи е заради нея. Момичето, което си загубил.
Нищо не казвам.
Тя никога не е любопитствала. Никога не ме е разпитвала за Ео, не и докато прекарвахме времето си заедно след Института, когато бях издигащ се улан. Не и когато яздехме коне в тяхното семейно имение, разхождахме се из градините или се гмуркахме край кораловите рифове. Мислех си, че е забравила как прошепнах името на друга, докато лежах с нея сред снеговете на Института. Колко глупаво от моя страна. Как би могла да забрави? Как би могло това да не се стаи в нея и да не я принуждава да се пита, докато лежи, положила глава на гърдите ми и слуша биенето на сърцето ми, дали то не принадлежи на друго момиче, мъртво момиче.