Преди векове, по време на Тъмния бунт, Златните избили над девет десети от неговия Цвят. Изтребили ги, както се унищожава популация от хищници. Това е единствената им позната история. Тази, която им даваме ние. Страхът.
- Крили са историята на човечеството от вас, Рагнар. Златните ви учат, че винаги сте били роби. Че Обсидианите съществуват, за да служат, да убиват. Но е имало време преди Златните, когато човекът е бил свободен.
- Всеки човек? - пита ме той.
- Всеки мъж и всяка жена. Ти не си роден, за да служиш на Златните.
- Не! - боботи той. - Ти ме изкушаваш. Хвърляш ми стръв. Виждал съм това и преди. Чувал съм фалшиви думи, предназначени за измама. Истинските думи са ми известни - на мен, на нас. Нашите майки ни учат на тях. „Бой се от Златните хора и им служи. Или те ще дойдат и ще изсипят желязо от небето. Златните ще ви обсипят с Огъня на Слънцеродените. Защото те не са обвързани от обичта. Не са обвързани от страха. Не са обвързани със земята, а с небето и слънцето. Бой се от Златните хора и им служи.
- Аз не им служа.
- Защото си един от тях.
- Ами ако ти кажа, че не съм?
Той се взира в мен. Никакъв отговор. Никакво движение. Нищо. Само смут. И аз му разказвам. В онзи фризер аз му разказвам онова, което Танцьора ми разказа в пентхауса. Били сме мамени.
- Аз имах жена - казвам му. - Отнеха ми я. Обесиха я. Накараха ме да дръпна краката й, та вратът й да се строши и да не се мъчи. След това се самоубих, погребвайки я, оставяйки ги да надделеят. Оставяйки ги да ме обесят. Удавих се в скръб. - Разказвам му как Синовете дойдоха за мен. - И Арес ми даде втори шанс, същият шанс, който имаш сега и ти да извършиш нещо. Седемстотин години сме били поробени, Рагнар. Твоят народ. И моят народ. Били сме държани на тъмно. Ала ще дойде ден, когато ще излезем на светло. И това няма да е по тяхна милост. Няма да е дар от съдбата. То ще дойде, когато доблестните мъже и жени въстанат и решат да разкъсат веригите. Ти трябва сам да избираш. Ще избереш ли трудния път? Ще избереш ли да бъдеш мой приятел? Ще въстанеш ли с мен? Или ще избереш отъпкания път и ще оставиш баща си, сестрите и братята си да умрат, без дори да са узнали, че има шанс за нещо друго?
След това си тръгвам. Не го заклевам да мълчи. Не настоявам за отговор. Танцьора не го искаше от мен. Избора трябваше да направя аз. Ако не бе така, ако ме бяха принудили да служа, то вече да съм се предал хиляда пъти. Робите не притежават храбростта на свободните. Затова Златните лъжат нисшеЧервените и им внушават, че са храбри. Затова лъжат Обсидианите и им внушават, че е чест да служат на богове. По-лесно е от истината. Ала е нужна една-единствена истина, за да накараш царството на лъжите да рухне с трясък.
Рагнар трябва да ме подкрепи, защото само Червените ще са недостатъчни.
35. ВРЕМЕ НА ЧАЙ
Прикритието ни в кораба-камила издържа, докато се приближаваме до флотилията около Хилдас, насочвайки с към някогашния флагмански кораб на Август, понастоящем на Плиний - „Инвикт“. ЦепоКрили политат безшумно подире ни и искат кодове за разрешение. Пилотът ни изпраща кодовете и те ни придружават, за да се присъединим към шествието от товарни кораби, точещи се в хангара на „Инвикт“ като керванджии, наредили се пред величествената порта на някоя пустинна цитадела. Когато започваме бавно да се спускаме, оръдия ни вземат на прицел.
Кацваме тежко. Пилотът отваря задните люкове и аз и хората ми изскачаме от кораба на пода на хангара. Вместо да посрещне Кафяви хамали, както може би е очаквала, Оранжевата докерка вдига очи от дейтапада си и съзира военен отряд в пълно бойно снаряжение. Въоръжен до зъби. Тя сяда без колебание - не желае да се замесва в това.
Севро се смее и я потупва по главата.
- По-умничка си от Златните.
Кръг от кораби изпълва хангара. От високия таван светят лампи. Оранжеви и Червени търчат наоколо. Оксижени пращят и заваряват корпуси. Мъже и жени си крещят. Моите хора тръгват след мен през хангара към асансьорите, откъдето имаме достъп до останалата част от кораба.
И докато вървим, тишината се разстила наоколо със скоростта на горски пожар. Оксижените спират да пращят. Мъжете вече не се провикват. Просто гледат втренчено. Аз вървя наперено най-отпред заедно с Лорн. Мустанга и Кавакс ау Телеман са се наредили от двете ни страни. Следват ни Рок, Севро и Даксо. След тях иде Виктра с Виещите. А подир всички тях като някакъв блед пастир великан крачи Рагнар.
Той избра да излезе от фризера и да дойде с нас. Споглеждаме се и с едно кимване разбирам, че имам нов генерал за въстанието. Издувам се от гордост.