- Драги ми господа! - изревавам през вградения в шлема ми усилвател на гласа. - Дошъл съм за Плиний! - Скачам долу от сондата и шлемът ми отново се прибира в бронята, та да виждат лицето ми. Тръгвам към него. Приятелите ми се изсипват след нас през дупката. Първи е Аркос, след него - Мустанга и Севро.
- Ти каза, че бил мъртъв! - изръмжава някой вляво от мен с наполовина изваден бръснач.
- Лорн ау Аркос? - мърмори друг. Името му се понася из залата, докато Севро и Рок залостват входната врата.
- И КАВАКС АУ ТЕЛЕМАН! - изкрещява диво Кавакс, щом се приземява. Предполагам, че Пакс все отнякъде е трябвало да го научи.
- Жътваря не е мъртъв! - казва Мустанга и скача долу от сондата. - Нито пък аз. Нито брат ми. И дойдохме да вземем онова, което принадлежи на баща ми.
Безподобните не знаят какво да правят.
- Лъжци! - извиква Плиний, - Вие предадохте АрхиГубернатора! Хванете предателите!
Лорн излиза със скромно изявление:
- Ако някой припари на два метра от Дароу, ще избия всички в тази зала.
Те като че нямат желание да проверяват дали блъфира. Мъжете, между които минавам, отскачат назад. Репутацията на Лорн ми отваря тунел право до Плиний. Не забавям крачка.
- Плиний - казвам. - Трябва да поговорим.
- Убийте го! - крясва Плиний. - Убийте Жътваря!
Един млад мъж се хвърля напред и умира - намушкан в гърба от съседа си. Той поглежда страхливо Лорн.
- Два метра и тридесет сантиметра - казва Лорн. - Почти.
- Убийте го! - крещи напразно Плиний. - Та той е само хлапак!
Заговарям тихо, ала всички ме чуват:
- Плиний ау Велоситор, ти си изменник на АрхиГубернатора Нерон ау Август. Ти заговорничеше да унищожиш Дома му, да се ожениш насила за дъщеря му, да убиеш сина му и да го предадеш на Суверена, която е негов враг. Твоят господар те издигна, а ти се опита да го съсипеш. Ти предаде доверието му само и единствено за своя лична облага. И най-лошото от всичко - ти се провали.
- Спрете го! - крещи сега Плиний и ръкомаха към мен като обезумял. - Мойра!
Мойра прошепва нещо на Рицаря на Бурята и двамата се отдръпват настрана.
- Ти трябваше да си мъртъв! - мърмори Плиний. - Айя каза, че ще те убие на Европа!
- А да познаваш някой, който може да ме убие? - питам и онази смешна ярост на Златните ехти в гласа ми, та да впечатли всички тези алчни душици. - Чакала не успя. Антония ау Север-Юлии не успя. Прокторите Аполон и Юпитер не успяха. Касий ау Белона не успя. Карн не успя. Кагни не успя. Палачът не успя. Мините и пъклените пепелянки не успяха.
А сега не успя и ти!
В този миг се хвърлям напред, по-бърз и от нападаща пъклена пепелянка, и го зашлевявам през лицето. Той се килва настрана на седалката си като листо, брулено от вятъра, и се блъсва в отдръпналата се настрана Златна. Тя го заплюва и тръгва към мен.
- Ти си червей, който се мислеше за змия - само защото пълзиш! Но твоята власт не бе истинска, Плиний! Всичко бе сън. Сега е време да се събудиш.
Плиний се надига на крака и се отбутва от мен. Грижливо сресаната му коса е чорлава, дясната му буза е зачервена и се надува. Завъртам се и го зашлевявам още веднъж, по-силно. Той се стряска. Не знае какво да прави. Него в първия ден от пребиваването му в Института не са го измъквали Обсидиани от леглото, за да го пребият. Той не е яздил начело на бронирана колона по снежни брегове. Не е гладувал. И затова сега може само да реве и да се бута.
Сграбчвам го с ръце и го вдигам високо във въздуха. Но повече не му причинявам болка. Няма да принизя този миг с жестокост, както биха сторили Карн или Тит. Моето оръжие е моята снизходителност. Настанявам отново Плиний в АрхиГубернаторското кресло. Излъсквам брошката му с дракона. Приглаждам косата му като грижовна майчица. Потупвам го по мократа от сълзи буза и му протягам ръката си с пръстена на Дом Марс.
Той я целува, без да му наредя.
- Сбогом, Плиний. Оставям те на приятелите ти.
Тръгвам си и погледите на всички тези Безподобни ме сподирят, изоставили Плиний. Чувам мляскащ звук, ала не се обръщам - зная какъв звук издават бръсначите, когато убиват. Дори не изчакаха. Плиний е забравен.
Безподобните се тупат в гърдите - така ми отдават чест. Изчадия с изчадия! Те се обръщат накъдето духа вятърът, търсейки само властта. Но не разбират, че тя не е изменчива. Властта е непоколебима. Тя е планината, не вятърът. Да се изменяш с такава лекота, означава да губиш доверие. А доверието е онова, което ме е опазило жив. Доверието в приятелите ми и тяхното доверие в мен.