Посягам и леко тупвам двамата Телеман по раменете.
- Пакс щеше да изглежда блестящо в днешния ден. - Софокъл се свива на кълбо около глезените на Кавакс.
- Брат ми винаги е изглеждал блестящо - казва разпалено Даксо. - Смешен кресльо, който се опитваше да изглежда като татко. Ала въпреки всичко - блестящ! Ще убием стария Тиберий, не се притеснявай.
- Да ви приличам на притеснен?
И двамата великани кимат с грамадните си глави. Кавакс влезе в тази битка мълчаливо. Не може да говори, само мънка и затова Даксо продължава от негово име:
- Грижи се за себе си, Жътвар. - Той хвърля един поглед назад към Чакала. - Знаем, че това е брак по принуда, ала не му се доверявай.
- Знаеш, че му нямам доверие.
- Не му се доверявай! - повтаря Даксо.
- Имам доверие само на приятели.
Сбогуваме се.
Орион е сбърчила чело умислено. Питам я дали има нещо и тя се навежда над екрана на скенера. Оценява синхронно разположението на врага.
- Забелязаха ни преди час как влизаме в орбита. Бяхме уязвими, докато прониквахме, но те останаха в отбранителен строй около Егия.
- Странно - съгласява се Рок. - Отстъпват голяма част от планетата, без да се съпротивляват. Може би ще е по-добре да ориентираш удара си на юг...
- Искам Егия - казвам ледено.
- Ще те изстреляме в разгара на битката, братко. Столицата може да почака. Завладеем ли другите градове, можем да я превземем и без бой. Защо е това бързане?
- Превземем ли столицата, останалите градове ще паднат.
- И много хора ще загинат.
- Рок, това е война. За тези работи ми имай вяра.
- Това е твоята война. - Рок отдава чест. След като забелязва гневния поглед на Виктра, той протяга ръка. - Сбогом, Приме. - И изненадващо ме целува по двете бузи.
- Дълъг път изминахме - казвам предпазливо.
- И ни остава още много път, преди да заспим.
- Брате мой! - Обгръщам тила му с длан и долепвам челото му до своето. - Съжалявам! Толкова съжалявам! – Клатя глава. - За Куин. За Лея. За тържеството. За стотици обиди с които те засипах. Ти беше и си най-скъпият ми приятел! Дръпвам се назад и избягвам погледа му. - Трябваше да кажа по-рано. Но се боях.
- В кой свят трябва да се боиш от мен? - пита той.
Клатя глава.
- Прости ми за всичко.
- По-късно ще се сдобряваме. - Той ме стисва за рамото. - Примен късмет ти желая!
Оставям го. С Лорн излизаме навън, до самия мостик, където то пътищата ни се разклоняват в различни коридори. Обръснал се е за война, облякъл е старите си доспехи на Рицар на гнева. Изглежда бляскаво, ала смърди ужасно. Тези стари рицари са същите като Виещите. Суеверни са и нищо не мият и перат със страх, че ще отмият късмета, дето ги е опазил живи досега.
- Получих комюникета от мнозина стари приятели - казва Лорн. - Те подкрепят Белона.
- Всичките ли са старци и старици?
- Старите са закалени в много от сезоните на младите. - В очите му гори искра. - Но ме разпитват за теб. Питат дали момчето военачалник действително е четири метра високо. Вярно ли го следва глутница вълци? Разрушител на светове ли е той?
- А ти какво отговаряш?
- Казах, че си пет метра висок, следват те джудже и великан и яйцата ги ядеш бъркани със счупени стъкла. - Смеем cе заедно. - Не ми се нрави, дето ме доведе тук. Не вярвам, че си какъвто искаш да си. Ако ти оцелееш, а аз - не, бъди по-добър от човека, изиграл приятеля си.
Тъпа болка се трупа в очите ми. Той ме умолява. Не за да се почувствам виновен, а защото действително държи на мен. Трябва да съм по-добър. Искам да бъда. В края на краищата, аз наистина ставам по-добър. Но със средствата, които използвам, за да постигна тази цел... дали съм като всички други изгубени души? Дали съм просто поредната Хармъни? Поредният Тит?
- Обещавам - казвам напълно сериозно, макар и да възнамерявам да го нараня отново и отново.
- Добре, добре. - Той разкършва жилавия си врат. - Значи след Егия превземай северното полукълбо. Аз ще превзема южното. И ще се срещнем пак тук да му ударим по едно уиски. Става ли, драги ми господине?
Кимвам, ала той все още не тръгва.
Взира се в мен, после забива поглед надолу, неспособен да ме погледне в очите. Гласът му надебелява от вълнение:
- Всеки път, когато се връщах при жена си, й казвах, че нейните момчета са загинали славно. - Той започва да си играе е пръстена си. - Такова нещо няма.
- Ахил е умрял славно.
- Не. Ахил се е оставил на гордостта и гнева да го погълнат и най-накрая стрела, изпратена от Феичка, го уцелва в крака. Освен това има още много, за което да се живее! Дано остарееш достатъчно, та да разбереш, че Ахил е бил кръвогаден глупак! А ние сме още по-големи глупаци, защото не разбираме, че той не е бил героят на Омир. Бил е неговото предупреждение. Струва ми се, че едно време хората са го знаели. -Пръстите му потупват бръснача. - Това е цикъл. Смъртта поражда смърт и тя поражда смърт. Такъв ми е животът. Мисля... мисля, че не биваше да убивам момчето. Твоя приятел.