Копнея за студените и тихи нощи преди любовта, когато съществуваха само похотта и гладът, когато се целувахме тайно и сърцата ни пърхаха като две птичета, разбрали, че в края на краищата могат да свият заедно гнездо. Такъв трябваше да е животът. Семейство. Първи любовни трепети. А не пропадане в атмосферата, където единственото желание на убийците е да натъпчат тялото ти е горещ метал и после да продължат с убийството на приятелите ти.
Тялото ми действа, ала разумът ми побягва.
Планетата расте ли расте и накрая се превръща в раздут колос, заемащ цялото ми зрително поле. Не зная кой е мъртън, кой е жив - мониторът ми е претоварен. Навлизаме в атмосферата и звуците отново започват да гърмят в ушите. Цветни ореоли обгръщат с пашкул треперещото ми тяло. Отляво и отдясно падащите войници приличат на гневни буболечки-светкавици, изтръгнати от фантазиите на някой Ваятел. Възхищавам се на този вляво от мен. Бронзовото слънце грее зад него, докато той пада, и очертава силуета му, обезсмъртява го - точно този миг аз зная, че никога няма да забравя - и той прилича па Милтънов ангел, пропадащ с величие и гняв. Екзоскелетът му се откъсва от устойчивата на триене броня, както Луцифер може би е захвърлил небесните окови, лумват огнени езици и плющят подире му. А после една ракета разсича небето и експлозиви от висока проба отново го кръщават смъртен.
Веднага щом навлизаме в атмосферата, към нас със свистене полита огън от повърхността и отваря пробойни в нашия падащ рояк. Подобно на нападнат пчелен кошер, ние задействаме гравиБотушите си и се разделяме на хиляда различни ескадрона, като всеки се опитва да следва собствените си координати. Вражите цепоКрили ни следват в атмосферата, но тук сме по-маневрени и с лекота изтребваме големите разрушители. Връхлитам един откъм гърба, с Виещите по петите ми, и го разрязвам с бръснача си. Отлитам, а той пада, описвайки спирала сред облаците, и цопва долу в океана.
Противовъздушен снаряд изхвърчава със свистене към нас в облаците и убива Златния вдясно от мен - Виещ, макар и да не зная кой е, докато не поглеждам дейтапада си. Дария Харпията е мъртва. Просто така. Не се е жертвала да спаси друг. Никакви гневни вопли накрая. Никакви благородни жестове. Никакви чувства. Вярното момиче, което в Института носеше пояси, об-кичени със скалпове и от чиито странни приспособления бяха пленени Гнилогърбия и Шибаната мутра, го няма вече.
Паниката ме пронизва като нож и аз се гмуркам в облаците заедно с останалия авангард на моя легион. Профучаваме ниско над океана, където два морски кораба бълват огън нагоре. Севро изстрелва две ракети и те се приплъзват във въздуха, взривяват се и се превръщат в десетина микроракети, а всяка от тях на свой ред се пръсва на по десетина. Корабите се разпукват като царевични зърна, печени на огън.
Войната е хаос. Винаги е било така. Но технологията я прави още по-страшна. Тя променя страха. В Института аз се боях от хора. Страхувах се какво могат да ми сторят Тит и Чакала. Там виждаш как смъртта иде и можеш поне да се бориш срещу нея. Тук не разполагаш с този лукс. Съвременната война е страх от въздуха, от сенките, страх от тишината. Смъртта ще дойде съвсем незабелязано.
Забивам се в една заснежена планина. Надигат се облаци от пара - нажеженият ми до червено скафандър разтапя яма в бялата покривка. Останалите от отряда ми кацат около мен и намират сигурен пристан на земята. Човеци-метеори падат с тътен от металните чудовища. Туп! Туп! Туп! И мъглата на битката се надига.
- Кацнахме! - изръмжавам.
Севро прикляка на коляно, отваря шлема си и се издрайфва на снега. След него - и другите. Шибаната мутра, грозникът, изпъшква скръбно. Гнилогърбия го стисва за рамото. Клоуна стои на стража над тях със заметнат настрана, боядисан в червено „гребен“. Харпията вече я няма. Не знаех, че ще стане така. Мислех си, че познавам ужаса. Но не било вярно. През последната изминала минута загинаха повече хора, отколкото някога съм познавал. Страхът на Лорн от войната ме разтърсва из дъно.
Това е войната. Хаос. Танц. Смърт.
Севро ми кимва и бърше повръщаното от устата си. Юпитер му помага да се изправи и странното е, че Севро не го отблъсква. Търся сигнатурата на Мустанга на вградения в шлема ми дейтапад. Тя е жива и е с основния корпус на моята войска, но сме разделени. Аз съм с още дузина Златни и четирийсет Обсидиани, специално обучени да ползват хай-тек военно оборудване.
- Сваляй екзото! - нареждам на Обсидианите. - Омега, охранявай периметъра!