Отърваваме се от тромавите си екзотермични брони и отдолу се показват по-гъвкави звездни Черупки. „Слагай шлемовете!“ - нареждам. Метални демони и животински муцуни заменят приятелските лица.
Но този миг притежава красота. В частиците от секундата, когато Златни и Обсидианови си кимат един на друг, за да си вдъхнат спокойствие, преди да се заемат със задачите си, намирайки утеха в убежището на дълга, в другарството, както правех аз някога в мините.
Събирам Виещите и Севро около мен. Рагнар, разделен от своя легион, стои в сянката ми. Кацнахме на дневната страна на планетата. Когато втората вълна от звездни Черупки прониква в атмосферата и оставя дири от черен дим по обгореното синьо небе, сякаш завалява метеоритен дъжд. Стотици наземни оръдия все така обстрелват рояка, разгърнал се от хоризонт до хоризонт, но оръдейният обстрел бавно се разрежда, защото в оръдията се прицелват и от Космоса, и наземни отряди като нас ги елиминират. Моят отряд се намира на триста километра разстояние от мястото, където трябва да бъдем. Как се е случило това?
Търся Мустанга по комуникатора. Тя се намира петдесет километра по-близо до определената зона за кацане, върху някаква друга планина. Войската й наброява близо четиристотин души.
- Струва ми се, че ние сме глупаците - казва Севро.
Спускаме се по планинския скат. Не летим, а подскачаме.
В Академията ни учеха да си представяме как прескачаме скала, подаваща се над водата. Можем да прелетим с гравиБотушите си, но летенето те превръща в мишена за ракети и противовъздушни снаряди, да не говорим за вражите издирвачески отряди. Затова подскачаме петдесет метра във въздуха и после включваме грави Ботушите да ни смъкнат обратно на земята. От близък връх ни обстрелват с ракети. Севро и отрядът му се справят с тях - прескачат хилядаметрови проломи и изприпкват нагоре по стръмната скална фасада, а Рагнар и аз устремно напредваме. Когато ни отървават от оръдейната кула, над планините отеква глух тътен. В края на планинската верига Виещите се присъединяват към нас. Разполагаме се върху един скален склон, над който се събират ниски облаци. Отляво, на двайсетина километра оттук, се издигат кулите на далечната варосана Тесалоника, кацнала на скалистия бряг на прозрачното Термично море. Домът на Такт. Обзема ме тъга.
Устремяваме се на север. Гледам как кулите чезнат и накрая от тях остава единствено метал, лъщящ над брега на онези странно спокойни води. В далечината тътнат взривове. Усещам тежестта на ръка върху бронираното си рамо.
- Точно както след като превзехме Олимп - ухилва се Севро, загледан надолу от новия планински връх към ширналата се пред нас земя.
- Само дето тук всички имат гравиБотуши. - Проверявам координатите ни на вградения монитор на шлема. Над нас нашествието продължава. Вражите бойни кораби вече по-нарядко прехвърчат по небето. Един се прицелва в нас. Той изревава и надупчва земята със серия от изстрели. Прикриваме се в пролома. Снегът около нас се разхвърчава. После ракета се плъзва навън, взривът стоварва една скала върху крака ми и ме приковава за земята. Чакълчето и Клоуна застават над тялото ми и ме закриват.
- Рагнар! - изкрещявам. - Унищожи го!
Не виждам какво прави той, но грохотът е оглушителен -корабът започва да дими, завърта се и полита лъкатушно надолу, а после се изгубва сред облак от шрапнели.
- Краката ти? - пита трескаво Севро.
Освобождават ме от скалата. Стенат механизми, бръмчат електрически компоненти.
- Още вършат работа.
Спускаме се от снежната планинска верига в каменистите марсиански равнини. Вляво от нас се струпва тежка пехота. Транспондерите им ги маркират като наши. Но вдясно в далечината, на трийсетина километра оттук, където земята се надига и преминава в субтропични планини, се носи напред колона на семейство Белона - може би триста души на отделни отряди.
- Разшифроваха една от нашите комуникационни сигнатури - предава по нов сигнал един Зелен ръководител на комуникациите от Космоса. - Тебе издирват, Икар. - Втората ми позивна.
- И тук ще разберем кой печели небесата - казвам. Севро насочва проследяващ лазер към вражия отряд точно когато и те насочват свой към нас. Техният подскача по земята пред нас като пощуряла муха. Разпръсваме се, двамата със Севро отлитаме заедно, а после огнен дъжд се изсипва върху врага ни от две траектории. В същия миг Севро идентифицира дрон, който ни обстрелва с ракети с касетъчни бойни глави. Маркира го и релсово оръдие от близката Тесалоника изстрелва снаряд, който прорязва хоризонта с ивица от син огън. Дронът изчезва, погълнат от разцъфнал червен цвят. Това е огромното безумие на високотехнологичната война.